Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Съпругът ми и семейството му, разбира се, бяха въодушевени и започнаха да се подготвят за пристигането ми. Бебето се очакваше в края на седмия лунен месец. Възнамерявах да ида на ежегодния фестивал при храма на Гупо, за да се помоля за син, и след това да продължа към Тункоу. Семейството на съпруга ми се съгласи да направя това поклонение — бяха готови на всичко, за да осигурят наследник, — при условие че останех да нощувам в гостоприемница по пътя и не се преуморявам. Изпратиха паланкин да ме вземе от дома на родителите ми. Излязох пред къщата и след прощалните сълзи и прегръдки, които получих от семейството си, се качих в паланкина и отпътувах, знаейки, че ще се завръщам отново и отново в следващите години за празника „Търсене на разхлада“, за Фестивала на духовете, на птиците и на реколтата, както и за всички тържества, които можеше да произтекат в родния ми дом. Не се сбогувах с тях завинаги, а само временно, както вече бе станало с голямата ми сестра.
По това време Снежно цвете, чиято бременност бе далеч по-напреднала, вече живееше в Дзинтиен и аз минах да я взема с паланкина си. Коремът й бе толкова огромен, че не можех да повярвам, че й бяха позволили да пътува дори и за да се помоли за мъжка рожба. Представлявахме смешна картинка — стояхме насред мръсотията пред къщата на касапина, протягахме ръце да се прегърнем през изпъкналите кореми и се смеехме неспирно. Тя бе по-красива от всякога и от нея като че пулсираше истинско щастие.
Снежно цвете не спря да бъбри през цялото пътуване до храма и разказваше как усеща тялото си, колко обича бебето, което расте в утробата й, и колко мили са всички в новото й семейство, откакто заживяла при тях. Стисна белия нефрит, провесен на врата й, който трябваше да дари детето с бледа като цвета на камъка кожа, вместо с червендалестия тен на съпруга й. И аз носех такова бижу, но за разлика от нея се надявах то да предпази детето да не наследи моя цвят на лицето, който въпреки годините, прекарани на закрито, по рождение бе по-мургав от млечнобялата кожа на моята лаотун.
Друг път посещението ни в храма ставаше набързо — покланяхме се и докосвахме пода с глава, докато отправяхме смирени молитви към богинята. Сега влязохме с гордо изпъчени кореми, като крадешком оглеждахме другите бъдещи майки — коя имаше по-голям корем, на коя бебето беше по-високо и на коя по-ниско, като внимавахме мислите и думите ни да бъдат благородни и доброжелателни, за да наследят синовете ни тези качества.
Пробихме си път до олтара, където бяха подредени може би стотина чифта бебешки обувчици. И двете щяхме да принесем на богинята по едно ветрило, изписано със стихове. Моето възхваляваше благодатта на мъжката рожба, която ще продължи рода Лу и ще тачи своите деди. Завършвах с: „Богиньо, ти ни удостояваш с милостта си. Мнозина се обръщат към теб с молитви за син, но аз храня надежда, че ще чуеш моите просби. Моля те, удовлетвори желанието ми“. Когато ги бях писала, тези думи звучаха уместно, но сега си представих ветрилото на Снежно цвете. Вероятно то бе изпълнено с прекрасни слова и великолепна украса. Помолих се богинята да не бъде прекалено благосклонна към дара й. „Моля те, чуй ме, чуй ме, чуй ме“, напевно шепнех аз отново и отново.
Двете едновременно положихме ветрилата върху олтара с дясната си ръка, докато с лявата мушнахме в ръкава си по един чифт бебешки обувки. После бързо напуснахме храма с надеждата, че не сме били забелязани. В окръг Юнмин имаме поверието, че бъдещите майки трябва открито, но в същото време, без да бъдат хванати, да откраднат чифт обувки от олтара на богинята, за да бъде детето здраво. Защо ли? Както знаете, на нашия диалект думата за „обувка“ звучи като думата за „дете“. Когато родим, принасяме чифт обувки на олтара на богинята — ето откъде идваха тези, които отмъкнахме — и правим благодарствени жертви.
Излязохме навън, където бе прекрасен ден, и си пробихме път до павилиона за конци. Както всеки път през последните дванайсет години, потърсихме цветове, които смятахме, че ще уловят идеите, които искахме да въплътим в ръкоделията си. Снежно цвете ми подаде да разгледам подбрани от нея зелени нюанси: ярки като пролетта, сухи като повехнала трева, землисти като листата в края на лятото, искрящи като мъх след дъжд, както и убити тонове, като цвета на зеленината, преди да отстъпи пред златните и червените багри на есента.
— Нека утре на път към дома — каза Снежно цвете — да поспрем край реката. Ще наблюдаваме облаците, които се носят над нас, ще слушаме ромона на реката, която мие камъчетата, ще бродираме и ще пеем заедно. Така синовете ни ще придобият изтънчен и фин вкус.