Снежно цвете и тайното ветрило

В началото имах късмет, защото нямаше нищо лошо за разказване. Когато се сгодих, научих, че чичото на съпруга ми е дзиншъ, чиновник с най-висока титла. Сега успях да разбера смисъла на поговорката, която бях чувала като малка: „Ако човек стане държавен чиновник, тогава дори кучетата и котките му отиват в рая“. Чичо Лу живееше в столицата и бе възложил грижите за своите имоти на моя свекър — господаря Лу. Обикновено още преди да се зазори, той започваше да обикаля земите, разговаряше със земеделците за посевите, надзираваше изграждането на напоителни съоръжения, заседаваше с останалите старейшини на селото. Всички сметки и отговорността за всичко, което се случваше в земите на брат му, лежаха на неговите рамене. Чичо Лу харчеше добитото, без да се интересува как то бе влязло в ковчежето му. Той бе толкова преуспял, че двамата му най-малки братя живееха в собствени къщи наблизо, макар и не толкова хубави, колкото нашата. Те често идваха за вечеря със семействата си, а жените им почти всеки ден ни посещаваха в женските покои. С други думи, всички членове в семейството на чичо Лу — неговите котки и кучета — от най-високопоставения член на домочадието, та до петте големокраки слугинчета, които живееха в една стая до кухнята, бяха облагодетелствани от неговото положение.

Чичо Лу бе върховният глава на дома, но аз успях да си подсигуря положение в йерархията на семейството, като станах първата снаха, и впоследствие да го заздравя чрез раждането на син. Щом бебето се роди и го поех от жената, която бабуваше, изпитах такова блаженство, че забравих родилните болки. Изпълни ме и толкова огромно облекчение, че не бях в състояние да се безпокоя за злините, които тепърва можеха да застигнат сина ми. Цялото семейство бе щастливо и признателността им се проявяваше в най-различни форми. Свекърва ми приготви специална супа с бульон, джинджифил и фъстъци, за да потече млякото ми и утробата ми да се свие по-лесно. Свекър ми прати по наложниците си синя, украсена с брокат коприна, за да ушия на внука му връхна дреха. Съпругът ми седеше и разговаряше с мен.

Ето защо винаги съм учила младите жени, встъпващи в семейството, както и другите, до които достигна влиянието ми чрез уроците по нюшу, че трябва да побързат да родят мъжка рожба. Синовете са самата основа на женската същност. Те дават на жената самоличност, както и достойнство, закрила и икономическа стойност. Създават приемственост между съпруга й и неговите деди. Това е единственото нещо, което мъжът не може да осъществи без помощта на жена си. Само тя е в състояние да осигури продължението на рода, което на свой ред е върховният дълг на всеки син. Даването на потомство е най-висшето проявление на дълга към родителите му, а раждането на мъжка рожба също така увенчава жената със слава. Бях успяла да постигна всичко това и бях изпълнена с възторг.