Търсенето на скритата истина

Един спомен от крехкото ми състояние на съзнание изплува рязко: лежах на студения каменен под и вярвах, че спасението идва. Огненокос воин. Меч. Спомних си. Беше срамен спомен. Бях искала да убия Дани, задето уби моя „господар“. И все още бях бясна на Дани, че е убила принца, но по съвсем различна причина - аз исках да съм тази, която убива копелетата.

- Принцовете искат отмъщение. Искат да им позволя да я имат. Аз ги командвам.

Загледах се в него, без да подминавам заплахата, но все още се опитвах да възприема факта, че не е имало четвърти принц. Как би могъл ЛГ да не е знаел, че има четвърти? Имаше ли четвърти, или си бях въобразила?

- В какво се опита да те превърне Баронс, МакКайла? А В'лане? Инструмент за техните цели. Те не са по-различни от мен. Моите методи просто са по-директни. И по-директно ефективни. Всички се опитват да те използват - той погледна през прозореца. - Ако не беше нейната намеса, щях да съм успял. Щях да имам Шинсар Дъб досега и да съм се върнал в страната на Фае.

- Оставяйки нашия свят в тази каша.

- Какво мислиш, че би направил Баронс? Или В'лане?

- Поне биха се опитали да върнат стените.

- Толкова ли си сигурна?

- Просто се опитваш да ме накараш да се съмнявам във всеки.

- Ако се сдобиеш с Шинсар Дъб за мен, МакКайла, ще отведа Ънсийли и ще възстановя реда в твоя свят. - Нито дума за възстановяването на стените.

- И ще ми върнеш сестрата? - казах сухо.

- Ако желаеш. Или можеш да ни посещаваш в света на Фае.

- Не е смешно.

- Нямах намерение да бъде. Независимо дали искаш да повярваш, но тя имаше значение за мен.

- Видях тялото и, копеле!

Клепачите му се спуснаха наполовина, устата му се стегна.

- Аз също. Не беше направено от мен или по мое указание.

- Тя ми каза, че идваш за нея. Че се бои, че няма да и позволиш да напусне страната. Тя искаше да се прибере у дома.

Клепачите му се вдигнаха. Той изглеждаше стреснат. Върху човешко лице бих нарекла изражението му огорчено.

- Тя е казала това?

- Тя плачеше по телефона, криеше се от теб.

- Не - той поклати глава. - Не от мен, МакКайла. Не вярвам да е мислела, че съм аз. Тя ме познаваше по-добре. Да, тя ме разкри. Откри какво бях. Но не се страхуваше от мен.

- Спри да ме лъжеш! - скочих на крака. Той я беше убил. Трябваше да вярвам в това. В огромното море от неизвестни, в което се беше превърнало моето съществуване, имаше едно сигурно нещо и то беше моят спасителен сал. Лорд Господар беше лошият. Той беше убил Алина. Това беше моята абсолютна, моята непоколебима истина. Не можех да се откажа от нея. Не можех да оцелея в състояние на пълна параноя.

Той бръкна в палтото си, извади албум със снимки и го хвърли на дивана.

- Очаквам да ми го върнеш. Той е мой. Днес дойдох с мир - каза той - и ти предложих още една възможност да избегнем войната между нас. Видя какво направих последния път, когато ми отказа. Три дни, МакКайла. Ще дойда за теб след три дни. Бъди готова! Пълна с желание! - той погледна през прозореца. Бръкна в палтото си отново и този път извади амулета на дебелата му златна верижка. Той блесна при докосването му. Погледна го за миг, после мен, сякаш обмисляше да го изпробва. Аз бях шийте зрящ и Нул, непроницаема за Фае магия. Щеше ли да подейства върху мен? Очаквай неочакваното, напомних си. Не можех да правя предположения.