Търсенето на скритата истина

Спрях, зяпнах и се усмихнах бегло. Разбира се.

На улица със силно пострадали и плячкосани здания само КДЕ стоеше непокътната. Елегантно реставрираната фасада на старинната четириетажна тухлена сграда беше безукорна. Прожекторите на предната, задната и на страничните стени, които бяха счупени, когато последно ги видях, сега бяха заменени. Ярко боядисаната табела, на която пишеше: КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС, беше окачена на месингов прът отново перпендикулярно на сградата над тротоара и проскърцваше, догато се люшкаше на мокрия вятър. Знакът на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше в меко неоново: ЗАТВОРЕНО. Кехлибарени факли и месингови аплици осветяваха дълбокия варовиков свод на големия вход на книжарницата. Украсените с прозорци във формата на диаманти врати от черешово дърво, сгушени между колони от варовик, блестяха на светлината.

Чудех се дали книжарницата означава нещо за него, че е стигнал чак дотам. Имаше ли сантиментална стойност? Или просто беше негово притежание, неговото изявление към света изобщо, че нищо и никой никога не взима това, което е негово?

Пристъпих и опитах вратата. Беше отключена. Отворих я.

Никога не ми омръзва усещането, породено от първия поглед, отправен към моя магазин. След като преодолеете неминуемото чувство за пространствено изкривяване (сякаш сте отворили вратата на старомодна телефонна кабина, за да откриете Библиотеката на Конгреса вътре), забелязвате, че луксът и удобството никога не са вървели ръка за ръка с такава лекота.

Основната зала е около двайсет и пет метра дълга и осемнайсет метра широка и до изографисания си таван побира пет етажа. Библиотечните рафтове на втория, третия, четвъртия и петия етаж ограждат всяка стена от основите до корнизите. Достъпът се осигурява от тесни пътеки зад елегантни парапети, а стълби, които се плъзгат на смазани колелца, позволяват достъпа от една секция до друга.

Но аз прекарвам най-много време на първия етаж с неговите свободно стоящи библиотеки, натъпкани с всички най-нови и най-страхотни четива, извисяващи се върху подове от полирано дърво с разпръснати плюшени килими. Два къта за сядане, преден и заден, се перчат с пищни, но все пак удобни дивани и брокатени столове, покрити с меки одеяла, подредени около емайлираните газови камини - любимото ми място за разтуха на фона на дъблинския дъжд и студ.

Погледнах към добре заредения рафт със списания (за жалост остарели) и към тезгяха на касата. Усмихнах се на старомодния касов апарат с малката сребърна камбанка, която звънеше, когато отварях чекмеджето.

Приближих се до тезгяха.

На касата беше подпряна бележка.

„Добре дошла у дома, госпожице Лейн!"

- Арогантен, самоуверен задник! - до нея на тезгяха лежаха ключове.

Чудех се коя кола ми е оставил този път. Пресягах се за ключовете, когато изневиделица ме връхлетяха емоции, наситени и объркващи. Бяха придружени от бент от спомени: денят, когато се препънах на това място, наивното ми убеждение, че той е точно от типа мъже, с които никога не бих се срещала.