Последната кашмирска роза

— Добро утро, Джо! — поздрави го тя. — Бара сахиб34 е в съда.

— Така ли? А аз съм тук — рече Джо. — Щом получа известие, се подчинявам.

Нанси седна на стъпалото на верандата и с жест покани Джо да седне до нея.

— От това може да не излезе нищо — каза тя — и някъде дълбоко в съзнанието ми се върти мисълта, че нищо няма да излезе, затова недей да таиш особени надежди. Но заради Наурунг. Той не се спира! Открил е един от лодкарите — един от свидетелите на смъртта на Алиша. Отдавна е оставил лодкарството и сега се занимава със земеделие. Не е далече — малко местенце на име Ласра Кот. На около десет мили е и ни се открива възможност за приятно яздене. Съгласен ли си?

— Наистина — каза Джо и беше искрен — не мога да измисля друг начин, по който бих предпочел да прекарам деня. Време е да се махнем за малко от това място.

— Е, както ти казах, може и нищо да не излезе, но… — изгледа го спокойно и проучващо. — Не мисля, че ще си изгубим деня, а ти?

Тя викна през рамо и един слуга се появи с малка квадратна кошница с ремък.

— Какво е това, за бога? — попита Джо.

— О, съвсем по британски! На обяд ще си направим пикник. Там, където отиваме, няма кафе-сладкарница „Лионс Корнер Хаус“. Ела да се видиш с Андрю.

Влязоха в канцеларията на управителя, където завариха Андрю по риза да диктува на двама чиновници едновременно, на единия на хинди, а на другия — на английски. Джо бе впечатлен.

— Много находчиво — каза той, — аз не бих могъл да го направя!

Андрю го поздрави сърдечно:

— Джо! Добро утро! Ако наистина си мързелив — а аз съм, — не пишеш писма, а ги диктуваш, а ако си умен — а аз съм, — диктуваш две едновременно. Дори съм известен с това, че диктувам три! Всъщност правим го толкова отдавна, само че аз малко заеквам, а тези момчета го обръщат на объркваща висока проза от златния век на литературата. Значи запътили сте се към провинцията, така ли? Вече съм предупредил Нанси, ще го повторя и на теб: не сядай върху змия, не падай от скала, не пресичай река, не си вземай вана и не би следвало да си навлечеш… ъъ… сериозна беда. Ако не се върнете до две седмици, ще изпратя да ви издирват — а след това се обърна към Нанси: — Къде спомена, че отивате?

Нанси му каза.

— Е, има и по-лоши места — каза управителят утешително. — Иска ми се да можех да дойда с вас — пое ръката на Нанси в своята и я целуна, потупа я нежно по дупето, докато тя стоеше до него. Не за първи път сърцето на Джо се обърна, щом ги видя да се държат един с друг така приветливо и весело и да са в такава хармония.

„Наистина го обичах“ — бе казала Нанси.

„И още го обича“, довърши мислено Джо.