Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
— О, вие, палавници и латерни — отвърна Заратустра и се усмихна пак, — как добре знаете вие какво трябваше да стане в тия седем дни:
— и как онова чудовище пропълзя в гърлото ми и ме душеше! Но аз му отхапах главата и я изплюх далеч от себе си.
А вие — вие направихте улична песен от това? Но ето ме, че лежа тук, още уморен от туй хапане и изплюване, още болен от собственото си избавяне.
И вие гледахте всичко това? О, мои животни, нима и вие сте жестоки? Искахте ли вие да бъдете зрители на моята велика скръб, както правят хората? Човек именно е най-жестокото животно.
При трагедии, борби с бикове и разпятия той най-добре се е чувствал досега на земята; а когато си измисли ада, ето — това бе за него небе на земята.
Когато вика великият човек — мигом се притичва малкият при него; и езикът му виси из устата от удоволствие. Той нарича това свое „състрадание“.
Малкият човек, особено поетът — как усърдно обвинява той живота с думи! Слушайте, но не си запушвайте ушите за радостта, що се крие в цялото негово обвинение!
Такива обвинители на живота — тях животът надделява всеки миг. „Ти ме обичаш? — казва наглата. — Чакай още малко, за теб още нямам време.“
Човек е най-жестокото животно спроти себе си; и пред всичко, що се зове „грешник“ и „кръстоносец“, и „каещ се“, не си запушвайте ушите за насладата, която звучи в тези жалби и обвинения!
И сам аз — искам ли с това да бъда обвинител на човека? Ах, мои животни, само това научих аз досега, че най-злото у човека му е нужно заради неговото най-добро, —
— че най-злото у него е най-добрата му сила и най-твърд камък за висшия творец; и че човек трябва да стане по-добър и по-зъл.
Аз не бях прикован на тоя кръст, защото зная: човек е зъл — но защото виках, както никой още не е викал:
„Ах, защо най-злото у него е тъй нищожно! Ах, защо най-доброто у него е тъй нищожно!“
Великото отвращение от човека — то ме душеше и се промъкна в гърлото ми: и онова, което прорицателят предсказа: „Всичко е еднакво, всичко е напусто, знанието души.“
Дълга дрезгавина се влечеше пред мен, до смърт уморена, до смърт упоена скръб, която ми говореше с прозяваща се уста.
„Вечно се той възвръща, човекът, от когото си ти уморен, малкият човек“ — тъй говореше с прозявка мойта скръб и влачеше нозе, и не можеше да заспи.
На пещера се обърна човешката земя, нейната гръд хлътна, всичко живо стана за мен човешка плесен и кости, и гнило минало.
Моите въздишки се надвесваха над всички човешки гробове и не можеха вече да се възземат; моите въздишки и въпроси стенеха и се задавяха, и гризяха, и оплакваха денем и нощем.
„Ах, човек се вечно възвръща! Малкият човек се вечно възвръща!“ Наги видях аз и двамата някога, най-великия човек и най-малкия: съвсем подобни един на друг — съвсем човешки, и най-великият дори!
Съвсем малък най-великият! — това бе моето отвращение от човека! И вечно възвръщане и на най-нищожното! — това бе моето отвращение от всяко битие!
Ах, отвращение! Отвращение! Отвращение! Тъй рече Заратустра и въздъхна, и трепна; че си спомни своята болест. Но неговите животни не го оставиха да говори по-нататък.
„Стига си говорил, оздравяващи! — тъй му отвърнаха неговите животни, — а излез вън, дето те чака светът, подобен на градина.
Иди вън при розите и пчелите, и при роя гълъби! А най-вече при пойните птици — да се научиш от тях да пееш!
Че пеенето е за оздравяващите; нека здравият само говори. И ако здравият също иска песни, други песни иска той, не каквито иска оздравяващият.“
— О, вие, палавници и латерни, млъкнете! — отвърна Заратустра и се усмихна на своите животни. — Как добре знаете вие каква утеха си открих аз сам в тия седем дни!
Че ще трябва да запея пак — тая утеха си открих аз и това оздравяване: искате ли да направите от това пак нова улична песен?
— Стига си говорил — повторно му отвърнаха неговите животни, — по-добре направи си първо една лира, една нова лира.
Че виж, о, Заратустра! За твоите нови песни трябват нови лири.
Пей и вилней, о, Заратустра, излечи с нови песни душата си: за да носиш своята велика съдба, която досега не е била съдба на никой човек!
Защото твоите животни знаят много добре, о, Заратустра, кой си ти и какъв трябва да станеш: ето, ти си учителят на вечното възвръщане — и това е твоята съдба!