Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Тъй рече Заратустра.
Оздравяващият
Една сутрин, наскоро след завръщането си в пещерата, скочи Заратустра като луд от леглото си, извика с ужасен глас и замаха ръце, като че ли и друг някой да имаше в леглото му, който не иска да стане от там; и тъй ехтеше гласът на Заратустра, че животните му уплашени се притекоха и от всички пещери и пукнатини, що бяха близо до пещерата на Заратустра, избяга всяка твар — летяща, пърхаща, пълзяща, скачаща, коя както вече можеше по крака и с криле. А Заратустра каза следните думи:
— Излизай, бездънна мисъл, из моята глъбина! Аз съм твой петел и утринна дрезгавина, успан червей: ставай! Моят глас трябва вече да те събуди!
Развържи възлите на ушите си: слушай! Защото аз искам да те чуя! Стани! Стани! Тук има доста гръм, та и гробовете ще се научат да слушат!
И затрий съня и всяко късогледство, и слепота от очите си!
Слушай ме също и с очите си: моят глас е цяр дори и за слепородените.
И веднъж събуден, ти ще останеш буден вечно. Не е в моя нрав да будя от сън прабабите, за да им кажа да продължават да спят! Мърдаш ли се, протягаш ли се, хъркаш ли? Ставай! Ставай! Не да хъркаш — ти трябва да говориш! Заратустра те зове, безбожникът!
Аз, Заратустра, застъпникът на живота, застъпникът на страданието, застъпникът на кръга — теб зова аз, моята бездънна мисъл!
Блазе ми! Ти идеш — аз те чувам! Моята бездна говори, моята последна глъбина аз превърнах в светлина!
Блазе ми! Насам! Дай ръка — ха! Пусни! Ха, ха! Отвращение, отвращение, отвращение — тежко ми!
Но едва Заратустра изрече тия думи, повали се той като мъртъв и лежа дълго като мъртвец. Но като дойде пак на себе си, той беше блед и трепереше, и продължаваше да лежи, и дълго не искаше ни да яде, ни да пие. В такова състояние прекара той седем дни; но животните му не го оставяха денем и нощем освен когато орелът отлиташе за храна. И каквото грабнеше и донесеше, слагаше го той на леглото на Заратустра: тъй че Заратустра биваше ограден с жълти и червени ягоди, гроздове, розови ябълки, благоуханни билки и шушулки от пинии. А до нозете му лежаха прострени две агънца, които орелът беше отвлякъл с мъка от техния овчар.
Най-сетне, след седем дни, Заратустра се изправи на леглото си, взе една розова ябълка в ръка, помириса я и мирисът й му се видя приятен. Тогаз помислиха животните му, че е дошло време да говорят с него.
— О, Заратустра — казаха те, — седем дни лежиш вече с уморени очи: не искаш ли най-сетне пак да се изправиш на крака?
Излез из пещерата си: светът те очаква като градина. Вятърът си играе с тежки благоухания, които се стремят към тебе; и всички потоци биха желали да тичат подире ти.
Всички неща копнеят за теб, ти стоя сам седем дни — излез из своята пещера! Всички неща искат да станат твои лекари!
Дойде ли при теб ново познание, втасало, тежко? Като подквасено тесто лежеше ти, твоята душа се „издигна и преля навън“.
— О, мои животни — отвърна Заратустра, — бъбрете все тъй по-нататък и оставете ме да слушам! Приятно ми е, че бъбрите: дето се бъбри, струва ми се, че там светът се простира пред мен като градина.
Как е приятно, че има думи и звуци: не са ли думите и звуците дълги и призрачни мостове между вечноразединени същества?
Всяка душа има свой свят; за всяка душа всяка друга душа е един друг свят.
Тъкмо между най-подобното едно на друго видът най-хубаво мами — че над най-малката пропаст е най-мъчно да се съзида мост.
За мен — как може да има нещо извън мен? Няма нищо извън нас!
Но ние забравяме това при всеки звук; как е приятно, че забравяме!
Не са ли подарени имена и звукове на нещата, за да ободряват човека? Хубава лудория е говоренето: с него човек танцува над всички неща. Как е приятна всяка реч и всяка лъжа на звуковете! Със звуци танцува нашата любов върху пъстри дъги.
„О, Заратустра — казаха тогава животните, — за такива, които мислят като нас, всички неща сами танцуват: всичко идва и си подава ръка, и се смее, и отлита — и се връща.
Всичко отхожда, всичко се връща; вечно се обръща колелото на битието. Всичко умира, всичко отново разцъфва; вечно е на път годината на битието. Всичко се руши, всичко пак се възстановява; вечно се зида все същият дом на битието. Всичко си взема сбогом, всичко се пак поздравява; вечно остава верен на себе си кръгът на битието.
Всеки миг почва битието; около всяко «тук» се върти топката «там». Средата е вред. Крива е пътеката на вечността.“