Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Че ти трябва пръв да възвестиш това учение — и как да не е тази велика съдба също и твоя велика опасност и болест!
Ето, ние знаем, какво учиш ти: че всички неща вечно се възвръщат и самите ние с тях, и че ние безброй пъти сме били вече тук, и всички неща заедно с нас.
Ти учиш, че има една велика година на създаването, едно чудовище велика година: тя трябва като пясъчен часовник все отново да се обръща, за да се изсипва и отсипва отново: тъй че всички тия години си приличат в най-голямото и в най-малкото — тъй че сами ние всяка велика година сме прилични на себе си в най-голямото и най-малкото.
И ако сега би искал да умреш, о, Заратустра: виж, ние знаем също как ти би говорил на себе си — но твоите животни те молят да не умираш още!
Ти би говорил и без трепет, дори задъхан от блаженство: че една голяма тежест и угнетение ще се свали от теб, ти, най-търпеливи!
„Ето, аз умирам и изчезвам — би рекъл ти, — и в миг съм нищо.“ Душите са тъй смъртни, както плътта.
Но връзката от причини, в която съм вплетен, се възвръща — тя пак ще ме създаде! Сам аз принадлежа към причините на вечното възвръщане.
Аз ще дойда пак с това слънце, с тая земя, с този орел, с тая змия — не за нов живот или по-добър, или подобен живот: аз вечно ще се възвръщам в този еднакъв и същ живот, в най-голямото и най-малкото, за да възвестя пак вечното възвръщане на нещата; за да повторя словото за великата пладня на земята и човека, за да възвестя пак човека и Свръхчовека.
Аз казах словото си, а моето слово ме сломи: тъй го иска моята вечна орис — като предвестник загивам! Ето, часът дойде загиващият сам да се благослови. Тъй свършва захождането на Заратустра.
Когато животните изрекоха тия думи, млъкнаха те и чакаха Заратустра да им каже нещо: но Заратустра не чуваше, че те мълчаха. Той лежеше тихо, със затворени очи, като спящ, макар да не спеше: че той се разговаряше със своята душа. Но змията и орелът, като го видяха тъй мълчалив, почетоха великата тишина около му и предпазливо се отдалечиха.
За великия копнеж
О, душа моя, аз те научих да казваш „днес“, както „преди“ и „отколе“, и да водиш своето хоро над всяко „тук“ и „там“, и „татък“.
О, душа моя, аз те освободих от всички тъмни кътове, аз изчистих от теб праха, паяците и полумрака.
О, душа моя, аз измих от теб дребнавия срам и дрипавата добродетел и те придумах да застанеш нага пред очите на слънцето.
С вихъра, който се нарича „дух“, духнах аз над твоето развълнувано море; всички облаци пропъдих аз, удуших дори душителя, който се зове „грях“.
О, душа моя, аз ти дадох право да казваш „не“ като вихъра и „да“ да казваш, както отвореното небе казва „да“: тиха като светлина стоиш ти и минаваш сега през вихрите на отрицанието.
О, душа моя, аз ти възвърнах свободата над всичко създадено и несъздадено: и кой знае, както ти я знаеш, страстната радост на бъдещето?
О, душа моя, аз те научих на презрение, което не идва като червоядие, на великото, любещото презрение, което най обича, дето най презира.
О, душа моя, аз те научих тъй да убеждаваш, че ти склони на своя страна самите доводи — като слънцето, което убеждава дори морето да се издигне до висотата му.
О, душа моя, аз отнех от теб всяка послушност, коленопреклонност и раболепство; аз сам ти дадох името „прелом на неволята“ и „съдба“.
О, душа моя, аз ти дадох нови имена и пъстри играчки, аз те нарекох „съдба“ и „простор на просторите“, и „пъп на времето“, и „лазурна камбана“.
О, душа моя, на твоето земно царство дадох аз да изпие всичката мъдрост, всички нови вина, а също и всички от памтивека стари силни вина на мъдростта.
О, душа моя, всяко слънце излях аз върху ти и всяка нощ, и всяко мълчание, и всеки копнеж — тогаз ти израсна като лоза.
О, душа моя, преобилна и тежка стоиш ти сега тук, една лоза с набъбнали зърна и гъсти тъмнозлатни гроздове:
— притисната и сподавена от своето щастие, чакаща преливане и още свенлива поради очакването си.
О, душа моя, няма сега нийде друга душа, която да бъде по-любеща, по-обемаща и по-обемна! Де биха били бъдеще и минало по-близо едно до друго, отколкото у тебе?
О, душа моя, аз ти дадох всичко и за теб ръцете ми останаха празни — и ето! Сега ми казваш засмяна и прескръбна: „Кой от нас трябва да благодари?
Не подателят ли трябва да благодари, че вземащият е взел?