Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Да даряваш не е ли потребност? Да вземаш не е ли милост?“
О, душа моя, аз разбирам усмивката на твоята скръб: твоето преобилие само протяга сега копнеещи ръце!
Твоето изобилие гледа през кипящи моря отвъд и дири, и чака; копнежът на преизобилието гледа из твоето засмяно око-небе!
И наистина, о, душа моя! Кой би могъл да гледа твоята усмивка и да не се топи от сълзи? Самите ангели се топят от сълзи пред свръхдобротата на твоята усмивка.
Твоята доброта и свръхдоброта е, която не иска да плаче и се оплаква: и все пак копнее, о, душа моя, твоята усмивка за сълзи и твоята трепетна уста за хълцане.
„Всеки плач не е ли оплакване? И всяко оплакване едно обвинение?“
Тъй говориш ти сама на себе си, и затуй предпочиташ ти, о, душа моя, да се усмихваш вместо да изливаш скръбта си; — в потоци сълзи да изпееш всичката си скръб от цялото изобилие и от порива на лозата за резач и косер!
Но щом не искаш да плачеш, да изплачеш своята пурпурна скръб, то ще трябва да пееш, о, душа моя! Виж, аз се усмихвам сам, аз, който ти предричам това:
— да пееш гръмка песен, докато затихнат всички морета, за да се вслушат в твоя копнеж, —
— докато над тихи копнеещи морета заплува лодката, златното чудо, около чието злато подскачат всички добри, лоши, чудновати неща:
— и много големи и малки животни, и всичко, що има леки чудновати нозе, та да може да бяга през теменужномодри пътеки, —
— там, при златното чудо, при волната лодка и нейния господар: а това е резачът, който чака с диамантен косер, —
— твоят велик изкупител, о, душа моя, безименният — комуто едва бъдните песнопения ще намерят име! И наистина, дъхът ти вече благоухае от бъдни песнопения, —
— ти гориш вече и сънуваш, ти жадно пиеш вече от всички дълбоки звучащи извори-утешители, вече почива твоята скръб в блаженството на бъдни песнопения! —
О, душа моя, всичко ти дадох вече, също и последното си, и моите ръце станаха поради тебе празни — че те накарах да пееш, виж, това е последното ми!
Че те накарах да пееш, кажи сега, кажи: кой от нас трябва сега да благодари? Но още по-добре: пей ми, пей, о, душа моя! И остави мен да ти благодаря!
Тъй рече Заратустра.
Другата танцувална песен
В окото ти погледнах аз недавна, о, живот: злато видях в твоето нощ-око блести — сърцето ми спря от тая наслада:
— златна лодка видях да блести по нощни води, тънеща, пиеща, пак махаща златна люлка-лодка!
Към моята нога, за танец бясна, хвърли поглед ти, смеещ се, питащ, топящ се люлка-поглед.
Два пъти замахна кастанети с малките си ръчички — и ето, залюля се моята нога за танец бясна.
Петите ми настръхнаха и вслушаха се моите пръсти да те разберат: танчарът носи своето ухо в своите пръсти!
Към тебе скокнах аз: но ти се дръпна от моя скок; и лизна към мен езика на твоята бегла хвърчаща коса.
От теб отскокнах аз и от твоите змии: и ето, ти застана, полуобърната, с око, пълно с желания.
С криви погледи учиш ме ти криви пътища; по криви пътища учи моята нога коварства!
Боя се от теб близка, обичам те далечна; твоят бяг ме увлича, твоето следене ме вледенява — аз страдам, но що не бих изстрадал за теб!
Чийто мраз пали, чиято омраза блазни, чийто бяг привързва, чиято насмешка трогва:
— кой не те е мразил, теб, велика вързателко, обвръзнице, изкусителко, изследвателко, изнамерителко! Кой не те е обичал, теб, невинна, нетърпелива, вихрена, детоока грешница!
Къде ме влачиш сега, необуздана? И ето, пак ме отбягваш, ти, сладка немирнице неблагодарна!
След теб аз танцувам, ходя по твоите следи. Къде си? Дай ми ръка! Или един пръст само!
Тук има ями и непроходими храсти: ние ще се заблудим! Спри!
Стой тихо! Не виждаш ли кукумявки и прилепи да летят?
Ти, кукумявко! Ти, прилеп! Искаш да ми се надсмиваш? Къде сме? От псетата си научила туй виене и лаене.
Ти хубаво ми се зъбиш с бели зъбки, твоите зли погледи припкат към мен изпод къдравата грива!
Това е танец през дърво и камък: аз съм ловецът — искаш ли да ми бъдеш псе или сърна?
Тук до мен! Скоро, ти, злобна скокло! Горе! Отвъд! Уви! Сам аз паднах в скока!
О, виж ме прострян, ти, дързост, и милост просещ! Охотно бих тръгнал с теб низ по-хубави пътеки!
— пътеки на любовта през тихи пъстри дъбрави! Или край езерото там: дето плуват и играят златни риби!