Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Ти вече си уморена? Отвъд има овце и вечерни зари — не се ли спи сладко, когато свирят овчари?
Тъй много ли си уморена? Аз ще те отнеса, отпусни си ръцете! И ако си жадна — бих имал нещо, но твоята уста не иска да пие от него!
О, тая проклета бърза ловка змия и плъзгаща се вещица!
Къде си? Но по лицето си аз сещам два белега и червени петна!
И наистина аз вече се преуморих да бъда все твой овчар! Вещице, ако досега съм ти пял аз, сега ти ще ми крещиш!
Под такта на моя бич ще ми играеш и крещиш! Не съм ли аз бича забравил? Не!
И отвърна ми животът тъй и си затуляше нежните уши:
„О, Заратустра! Не пляскай така ужасно с твоя бич! Ти знаеш: шум мислите убива — и ето, сега ме налитат такива нежни мисли.
Ние двама сме същински добронесторници и злонесторници. Отвъд добро и зло намерихме ние нашия остров и нашата зелена ливада — ние двама сами! И само затова трябва да се обичаме ние!
И ако и да не се обичаме от сърце — трябва ли да се гневим един другиму, като не се обичаме от сърце?
А че те обичам и често твърде много, това ти знаеш: и причината е, че аз те ревнувам от твоята мъдрост. О, тая луда стара глумица мъдрост! Ако някога би избягала твоята мъдрост, ах! Тогава бързо и обичта ми би избягала.“
След туй животът погледна замислено отдире и около си и каза тихо: „О, Заратустра, ти не си ми доста верен!
Съвсем не ме обичаш тъй, както говориш; зная, ти вече мислиш, че скоро ще ме напуснеш.
Има една стара тежка, тежка, бумтяща камбана: тя бумти нощем чак до твоята пещера горе:
— чуеш ли тая камбана да бие среднощ часа, между един и два, ти мислиш —
— ти мислиш, аз зная това, о Заратустра, че скоро ще да ме напуснеш!“ —
— Да — отвърнах аз бавно, — но и ти знаеш също това. И аз й казах нещо в ухото сред нейните чорлави, жълти, безумни коси.
„Ти знаеш това, о, Заратустра? Това никой не знае. —“
И ние се спогледахме и изгледахме зелената ливада, по която бягаше вече хладната вечер, и плакахме заедно. Ала тогава животът ми бе по-мил от всяка моя мъдрост.
Тъй рече Заратустра.
Седемте печата|Или песента за началото и края
Ако аз съм прорицател и изпълнен с онзи прорицателски дух, който витае на висок ярем между две морета, —
— между минало и бъдеще витае като тъмен облак — враг на задушливите падини и на всичко, що е морно и не може ни да мре, ни да живее:
— готов за мълния в тъмни гърди и за лъч избавител, чреват с мълнии, които казват „да“ и се смеят при това, готов за прорицателски мълниен блясък:
— но блажен е, който е тъй чреват! И наистина, дълго трябва да виси като тъмен облак над планината, който някога трябва да подпали светлината на бъдещето! —
О, как да не се стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането!
Още не съм срещнал аз жената, от която деца бих пожелал, освен тази жена, що обичам — че аз те обичам, о, вечност!
Че аз те обичам, о, вечност!
Ако моят гняв е някога разрушавал гробове, отместял синорни камъни и е тласкал в стръмни глъбини стари строшени скрижали:
— ако моят присмех е някога раздухвал плесенясали думи, а аз идвах като метла за паяци-кръстоносци и като вихър чистач на стари задушни склепове:
— ако аз радостен съм някога седял, там, дето старите богове лежат погребани; благославящ света, любещ света — при паметниците на старите клеветници световни:
— че дори храмове и гробници на богове обичам аз, когато небето надникне със своето чисто око през техните разрушени сводове; обичам аз да седя като трева и червен мак върху руини на храмове — о, как да се не стремя аз страстно към вечността и към сватбения пръстен на пръстените — към пръстена на възвръщането?