Небесносини грехове

Усмихна ми се. Първоначалният тен избледняваше леко, но все още бе тъмен, и тази тъмнина очертаваше една от най-порязяващите му черти. Очите му бяха като котешки.

Първоначално мислех, че са жълто-зелени, но всъщност бяха жълти, или зелени, или всяка комбинация от двете, в зависимост от настроението му, осветлението, цвета на ризата, с която бе облечен.

Зениците му се бяха разширили като черни басейни и тънката цветна линия, която ги обграждаше, бе истинско бледозелено. Човешките очи не бяха зелени, не и наистина. Сиво зелени, може би, но истинско неподправено зелено, рядко. Но очите на

Майка бяха.

Тези очи се намираха върху лице, което бе красиво по начина, по който беше красиво женското лице. Деликатно. Челюстта му беше очертана, брадичката бе мъжка, но и нежна.

Устата му бе широка, а долната устна по-тънка от горната, като му придаваше вид сякаш се цупи непрекъснато.

Исках да почувствам устните му върху моите, да усетя докосването на кожата му под ръцете си. Той ми влияеше по начина, по който го правеше почти от първия път, в който го видях - сякаш бе липсваща част от мен, която трябваше да приближа колкото се може поблизо до тялото си, сякаш някой ден щяхме да се слеем един с друг.

Той не се противи когато го придърпах надолу, за да го целуна. Не ми каза, че съм ранена и трябва да почивам. Просто се наведе и притисна уста към моята.

Целувката с него бе като дишане, автоматична, нещо, което тялото прави, за да не умре.

Не си помислих, че искам да го докосна, нямаше несигурност като при всеки друг мъж в живота ми. Той беше моят Нимир-Радж, и от момента, в който бяхме заедно, това беше посилно от женитба, по-постоянно, отколкото някакви думи или хартия могат да обвържат.

Ръцете ми се спуснаха по гърба му, върху рамене му, по гладката влажност на кожата му, и зверовете ни се надигнаха. Неговата енергия бе като горещ дъх срещу кожата ми,

трептейки навсякъде, където се докосвахме. Звярът ми се надигна от дълбините на тялото ми и усетих как звярът на Майка откликна. Те се движеха в разделените ни тела като две плуващи форми, нагоре и нагоре, всеки един от тях се състезаваше с другия, като единствено кожите ни ги държаха разделени. След това сякаш и те не бяха достатъчни, за да ги удържат, и зверовете ни преплуваха през всеки един от нас. Това накара гърбът ми да се извие и от гласа на Майка да се чуе нещо като писък. Зверовете ни се извиха между телата ни, енергиите им се преплетоха повече, отколкото телата ни някога биха могли.

Извиваха се и танцуваха като някакво невидимо въже, заплитащи се, съединявайки се, плъзгайки се навътре и навън от нас, докато не прободох с нокти тялото на Майка, а той не заби зъбите си в моето рамо.

Не знам дали се дължеше на болката, на удоволствието, на зверовете, или на всичко заедно, но изведнъж отново можех да мисля. Изведнъж разбрах защо цял ден ми беше лошо.

Усетих това дълго метафизично въже, което ме свързва с Жан-Клод, видях го в леглото му в „Циркът на прокълнатите", а Ашър все още бе с него. Върху голите гърди на Жан-Клод седеше сянка, тъмна форма. Колкото по-дълго се взирах в нея, толкова по-солидна ставаше,