Небесносини грехове

Вратата се отвори, слънчевата светлина блесна в очите ми и главоболието се завърна с пълна сила. Зарових лице в гърдите на Джейсън. Изглежда, че той знаеше какво не е наред, защото повдигна края на сакото на Тами върху очите ми.

- Готови ли сте? - гласът на Пери.

- Да го направим - отвърна Джейсън.

При нормални обстоятелства щях да се почувствам унижена да бъда изнесена като увяхнало цвете от местопрестъпление, но полагах прекалено големи усилия да държа треперенето под контрол. Беше нужна цялата ми концентрация, за да не позволя тялото ми да се разпадне. Какво, по дяволите, ми ставаше?

Бяхме навън и се движехме с бърза крачка. Можех да преценя колко близко се намирахме до пресата по това колко по-шумни ставаха виковете им. „Какво не е наред с г-ца

Блейк?",

„Какво се е случило с нея?", „Кой сте вие?", „Къде я водите?". Имаше още въпроси, много повече. Всички се сляха в шум, подобен на прибоя на океана. Тълпата се надигна около нас.

Имаше миг, в който имах усещането, че ни приближават като юмрук, който ни обгражда, но гласът на Мерлиони се извиси:

- Назад, отдръпнете се веднага, или ще прочистим мястото.

Джейсън ме вкара в джипа и се наведе с рамо към мен, за да закопчае предпазния колан.

Сакото сега беше върху лицето ми и странно защо, но се почувствах клаустрофобично.

- Затворй очите си - каза той.

Вече правех това, което той предложи, но не казах нищо. Сакото бе отместено и слънцето отново заблестя в затворените ми клепачи. Усетих слънчевите очила да се спускат върху очите ми и ги отворих предпазливо. По-добре.

Имаше редица от детективи и униформени, които бяха пред джипа и държаха групата репортери назад, така че да можем да се измъкнем. Всяка камера, с която разполагаха, беше насочена в наша посока. Само господ знаеше след като приключеха какво щяха да гласят заглавията.

Джейсън даде газ до дупка и тръгна назад със свистене на гумите. Беше стигнал доста далече по улицата, преди да успея да избъбря:

- Ще те глобят.

- Обадих се на Майка. Чака те. Ти и Натаниел ще вземете вана.

Успях да кажа:

- Какво?

- Не знам какво точно не е наред, Анита, но се държиш като превръщач, който е ранен сериозно. Сякаш тялото ти се опитва да излекува някаква дълбока рана. Трябва ти горещина и докосването на групата ти.

- Аз... - зъбите тракаха толкова силно, че не можех да довърша - не съм... млъкнах, в опит за изречение и се спрях на: - Не съм ранена.

- Знам, че не си ранена толкова сериозно. Но дори ако това беше ухапване от вампир, ти щеше да си топла на допир, гореща, сгрявайки се, за да се излекуваш. Не би трябвало да ти е студено.

Ушите ми започнаха да звънят. Звучеше сякаш някой бие камбана отново и отново.

Звъненето удави гласа на Джейсън, звука на двигателя, и най-накрая всичко останало.

Загубих съзнание за втори път за по-малко от два часа. Очертаваше се този ден да не е от добрите ми.