Да започнем отначало

21.

Няколко часа по-късно му махам за довиждане, като го моля да не прави бели до следващата седмица, след което отивам в търговския център. Али — компютърният техник, е оставил съобщение на мобилния ми, че лаптопът ми е готов, да мина да си го взема.

— Беше точно каквото си мислех — казва, като слага поправения компютър пред мен. — Безнадеждна повреда на дънната платка, дължаща се на счупване на главата на записващото и четящото устройство, което е като грамофонна плоча, но в случая е магнитна повърхност за съхранение на данни, което е довело до сериозна загуба на… — вижда глупавото ми изражение на теле в железница и прекъсва обяснението. — Сега работи отново — добавя просто.

— Вие сте гений — усмихвам се аз.

Устните му се изкривяват. Както вече научих, той, когато не е в ролята на техник в сервиза, не си пада много по усмивките. Сигурно като бебе е пропуснал да се научи и е минал направо към логаритмите. Като намества очилата с огромни диоптри на носа си, Али ме гледа късогледо.

— Е, как вървят нещата? Изглеждате в много по-добро настроение.

Спомням си как предния път избухнах в сълзи пред него, заради Себ, и се чувствам неудобство.

— Ами, да, така е — кимам. — С приятеля ми се сдобрихме — признавам, което е нещо като обяснение. Е, правя го от любезност, като се има предвид как миналия път ми даде кърпички, за да издухам носа си.

— Значи не е чак такъв идиот — добавя одобрително той.

— А при вас?

— Аз все още съм сам.

— Значи бившата ви приятелка все още е идиот.

Неочаквано вечно сериозният Али избухва в смях.

— Кое е смешното? — питам объркано.

— Приятел — поправя ме той, а тъмните му очи са пълни с весели пламъчета.

Трябва ми миг, докато думите стигнат до съзнанието ми и осъзная какво има предвид.

— О, боже, извинявам се, не осъзнах…

— Няма нищо, повечето хора не осъзнават — прекъсва извиненията ми той. — Не е лесно за един индиец да бъде гей. Родителите ми все още не ми говорят. Не искат да приемат какъв съм… — Клати глава тъжно. — Но аз се радвам за вас. И за това, че приятелят ви е осъзнал грешката си. Това ми вдъхва надежда, че хората могат да се променят.

— О, да, могат — усмихвам се окуражително, но вътре в себе си се чувствам неловко. Защото, чувайки тези думи, си давам сметка, че има само един човек, който се е променил.

И това съм аз.

„Но пък промяната е хубаво нещо, нали?“, казвам си на себе си и махам с ръка на Али за сбогом. Фиона има цял куп книги за самообучение и, когато скъсах със Себ, започнах да чета една, в която пишеше как да пораснем и да се променим. Признавам, стигнах само до 20-та страница, тъй като започна „Х-фактор“, но запомних, че всички ние трябва да се развиваме, за да оцелеем. Искам да кажа — я вижте какво е станало с динозаврите!