Да започнем отначало

За миг седим така, после той трепва, сякаш се връща от миналото, и се обръща към мен.

— Та значи, млада госпожо, да ти кажа за тези копчета… — Става от дивана, взема бастуна си и отива до масата, на която е шевната машина. — Прегледах добре запасите си и намерих тези… — Отваря чекмеджето, сетне застива в мълчание.

— Дядо? — той стои съвсем неподвижно, с объркано изражение на лицето.

— Какво става? — питам разтревожено.

— Изчезнали са! Няма ги! — изненадано клати глава дядо.

— О, сигурна съм, че не са изчезнали, просто си ги преместил някъде…

Но той не отговаря, а рови нервно из чекмеджето.

— Хей, чакай да ти помогна… — Скачам и прекосявам стаята, но той вече е изпразнил чекмеджето, цялото му съдържание се търкаля на пода.

— Някой ги е откраднал! — Поглежда ме, а очите му са пълни с паника.

— Дядо, моля те, нека да ти помогна. — Объркването му е явно и аз чувствам безпокойство. Това е поведението, за което говорихме със сестрата. Не е просто отслабване на паметта, а нещо много повече.

— Никой не ги е откраднал — настоявам, опитвайки се да го успокоя.

— Не се случва за първи път! Нещата просто изчезват… — обвинява неизвестен извършител той и пак се обръща съм чекмеджето.

— Ето! Това ли са? — случайно забелязвам малка торбичка с копчета върху рафта над камината и ги вземам.

Той спира на мига и лицето му се успокоява.

— Те са! Умницата ми! Къде бяха? Не ги видях!

— О, бяха на пода — лъжа аз. — Сигурно са паднали, когато изпразни чекмеджето. — Не искам да му кажа, че ги бе оставил на друго място, това само щеше да го обърка и разстрои, а той и без това е достатъчно разстроен.

Или беше. Защото сега, след като намерихме копчетата, бурята отмина толкова бързо, колкото дойде, и той възвърна спокойното си поведение. Самоувереността му се върна, сякаш нищо не беше се случило. Сякаш вече бе забравил.

— Виж, нали са прекрасни? — изпразва съдържанието на торбичката в ръката си, за да ги видя. Върху набраздената му е дълбоки линии длан лежат идеални плоски дискчета. Направени са от седеф и сякаш светят, отразяват светлината.

— Боже, прекрасни са! — не скривам възхищението си аз. — Виж пък аз какво намерих… — Сега е мой ред да го изненадам. Бъркам и вадя от чантата си находките от благотворителния магазин. — Ето, стар чифт мъжки тиранти. Мисля, че можем да използваме кожените ремъци за дръжки…

— Ама ти си пълна с идеи! — Дядо ги взема и започва да ги върти из ръцете си. — Може да свършат работа, макар че ще трябва добре да ги зашием…

— Намерих и още брашнени чували, за да направим още чанти!

— Чудесно — кима развеселен той, — но не трябва ли първо да завършим тази? — с тези думи слага ръка на рамото ми.