Да започнем отначало

— Не можеш да вземеш това!

— По дяволите, мога!

— Но това е гадно!

— И какво? Нали е просто дума?

— Дядо!!!

Пробивайки си път с извинения сред мъже с голи глави, седнали на инвалидни колички, виждам Филис да крещи на дядо, който чука с юмрук по масата. Той чува гласа ми, вдига очи и яркосините му очи прескачат от лице на лице, докато ме забелязва.

— Тес, скъпа! — лицето му светва. — Какво те води тук?

— Вчера нали говорихме и аз идвам да те видя. Щяхме да работим върху чантата? — опитвам се да прогоня мисълта за паметта му, която очевидно отслабва. — Да не би да си забравил?

— Въобще не — изразява внимателно протеста си той. — Просто играя скрабъл, докато дойдеш.

Скрабъл? Едва сега забелязвам дъската върху масата.

— Затова ли е цялата тази врява? — питам и не мога да повярвам.

Простете ми, но винаги съм смятала, че тази игра е тиха, спокойна, без нерви и най-голямото вълнение е да откриеш дума със седем букви. Което не е причина за нещо, приличащо на бунт.

— Той използва мръсни думи — обвинява го Филис.

— Дядо? — шокирана съм.

— Това не е мръсна дума, това е…

— Не я повтаряй отново, Сидни Арчибалд Конъли — предупреждава го зловещо Филис, като насочва кокалестия си пръст към него. — Или ще използвам червата ти за тиранти.

Божичко! Не съм мислила, че може да е толкова жестока! Смятах, че е мила стара дама с пръстчета като сладкиш от маслено тесто, която си пада по дядо ми.

— Може би е време да вървим — предлагам тактично, вдигайки вежди към него.

— Какво ще заложиш, че думата я има в речника? — пита той, като не ми обръща внимание, а взема дебелия, подвързан е червена кожа речник от средата на масата.

Това е проблемът на дядо. Той е абсолютно твърдоглав, истински инат!

— Дядо — повтарям, като го гледам втренчено.

— Или гледай, или тръгвай! — чувам гласа на мъж с гола глава, седнал на количка и сред тълпата настъпва истинско вълнение.

О, боже! Това бързо се превръща в полудяла тълпа. Този път наистина ще го изгонят. Мис Темпъл вече е стъпила на пътеката на войната, а той е получил последно предупреждение.

Поемам си дълбоко въздух и влизам направо в огъня.

— Добре, стига! — казвам, опитвайки се да звуча авторитетно. — Край на играта! — и като хващам дъската за скрабъл, я сгъвам наполовина.

— Ааааа! — надига се вой на недоволство.

— Съжалявам — казвам на другите играчи. — Но ако не можете да играете тихо и спокойно…

Неочаквано осъзнавам, че гласът ми е същият като на майка ми, когато говореше с брат ми и мен. Което е добре, когато това са деца и тяхната майка, но е малко по-объркващо, когато са хора на средна възраст осемдесет години.