Момчешки живот

— Какво правиш там горе? — попитах го.

Той не отговори. Просто си стоеше там и можех да позная, че се опитва да реши дали да си обира крушите или не.

Приближих се още. Не го познавах. Имаше късо подстригана тъмнокестенява коса с жилав кичур, щръкнал от лявата страна на главата, и носеше очила, които изглеждаха твърде големи за лицето му. Беше на може би девет или десет години, както прецених, но досущ напомняше колец за домати, с дългурести ръце и крака. Носеше сини джинси със закърпени колене и бяла тениска, а сметановият оттенък на кожата му ми подсказа, че не прекарва много време на открито.

— Как се казваш? — попитах го, когато стигнах оградата между игрището и пейките.

Той не отговори.

— Да не си ням?

Видях го да потреперва. Изглеждаше изплашен като елен, застинал в лъча на фенерчето на ловеца.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се. Стоях си и чаках, а пръстите ми бяха вкопчени в мрежата на оградата. — Ти имаш ли си име?

— Та — отвърна момчето.

В първия момент ми се стори, че каза „Тад“, но след това ме осени мисълта, че всъщност фъфли.

— Немо — представи се новият ми познат.

— Немо ли? Като Капитан Немо?

— А?

Определено не беше познавач на Жул Верн.

— Как ти е фамилията?

— Кърлиш — обясни той.

Кърлиш. Отне ми няколко секунди да дешифрирам. Не Кърлиш, а Кърлис. Новото момче в града, онова, чийто баща бил търговски пътник. Момчето, което бе седяло на кончето, докато г-н Долар го подстригва. Женчото.

Немо Кърлис. Е, името му подхождаше. Изглеждаше като твар, измъкната от двайсет хиляди левги дълбочина. Но родителите ми ме бяха учили, че всеки заслужава уважение, без значение дали е женчо или не, и, честно казано, по отношение на външния си вид аз също нямах с какво да се похваля пред съседите.

— Нов си в града — отбелязах.

Той кимна.

— Г-н Долар ми спомена за теб.

— Таха ли?

— Да. Каза… — за малко да изръся „че си седял на кончето“. — Каза, че те е подстригал.

— Аха, направо ме шхалпира — рече Немо и се почеса по оголения скалп с тънкопръста ръка, прикачена към бяла, кокалеста китка.

— Внимавай, Кори! — провикна се Дейви.

Погледнах към приятелите ми. Джони беше вложил цялата си сила в летяща топка, която не само надскочи ръкавицата на Дейви, но прехвърли и оградата, удари се във втория ред седалки и се търколи на дъното.

— Малко помощ! — подвикна Дейви, удряйки по ръкавицата си с юмрук.

Немо Кърлис слезе от горния ред и взе топката. Беше най-дребният изтърсак, който някога съм виждал. Собствените ми ръце бяха слабички, но неговите се състояха само от кокали и вени. Погледна ме, очилата превръщаха тъмнокафевите му очи в ококорени бухалски зъркели. Попита: