Момчешки живот

Мама излезе от къщата. Новото ми приятелче било пристигнало преди около час, както ни каза. Г-н Лайтфут го донесъл в каросерията на камиона си.

— Каза, че Дамата иска да го караш по-полека, докато се приспособи към теб — предаде ми тя. Погледна към татко, който обикаляше в тесен кръг около придобивката ми. — Той може да го задържи, нали?

— Не ми харесва да приемаме подаяния. Знаеш.

— Това не е подаяние. Награда за добро дело е.

Татко продължи да обикаля. Спря и побутна с обувка предната гума.

— Това сигурно й е струвало ужасно много пари. Хубаво колело е, което си е вярно, вярно си е.

— Може ли да го задържа, татко? — попитах.

Той стоеше неподвижен с ръце на хълбоците. Подъвка долната си устна за момент, а след това погледна към мама:

— Не е подаяние?

— Не.

Погледът на татко се спря върху мен.

— Да — каза ми той и не съм бил тъй благодарен за никоя друга дума. — Твое е!

— Благодаря! Благодаря ти милион пъти!

— Е, сега, като имаш ново колело, как ще го кръстиш?

Още не бях мислил за това. Поклатих глава, все още опитвайки се да свикна с начина, по който то държеше тялото ми изправено като копие.

— Би могъл също така и да го поразходиш, какво ще кажеш? — татко обгърна с ръка мама през кръста и ми се ухили.

— Да, сър! — казах, но се надигнах, за да прибера с крак стъпенката и да спусна колелото надолу по стълбите.

Струваше ми се недостойно да го насилвам, преди да сме се запознали както трябва. Причината беше или тази, или че все още се страхувах да го будя. Седнах отново на седалката, стъпил здраво на земята.

— Давай! — подкани ме татко. — Само да не прогориш улицата!

Кимнах, но не се помръднах. Кълна се, усетих как колелото потрепна, сякаш предвкусваше бъдещето. А може би и само да си въобразявах.

— Настъпи педалите! — нареди татко.

Това беше мигът на истината. Поех си дъх, положих стъпало на педала и се оттласнах с другия крак. След това и двата ми крака бяха на педалите и аз прицелих колелото към улицата. Колелата му се въртяха почти беззвучно, чуваше се само тихо цък… цък… цък… като бомба, която всеки момент ще избухне.

— Да се позабавляваш! — подвикна мама, докато отваряше входната врата.

Погледнах през рамо и свалих ръка от дръжката, за да помахам, а колелото внезапно се изтръгна от контрола ми и врътна див зигзаг. За малко да падна от него за първи път, но успях да го овладея и то изправи курса си. Педалите бяха гладки като сладолед, гумите се въртяха все по-бързо по горещия асфалт. Това беше колело, осъзнах, което можеше да ти се изплъзне като ракета. Понесох се по улицата, вятърът свистеше в новоподстриганата ми коса, и, честно да си призная, имах чувството, че все едно на косъм се крепя на седалката. Бях свикнал със старата, разхлабена верига и зъбчатки, които имаха нужда от много мускулна сила, но това колело изискваше по-лек допир. Когато натиснах спирачката за първи път, за малко да излетя от седалката. Завъртях го в широк кръг и отново го ускорих, и успях да го подкарам толкова бързо за толкова малко време, че по гърба ми потече пот. Имах чувството, че съм на едно завъртане на педала от излитането, но предната гума реагираше на хватката ми върху кормилото, сякаш бе достатъчно да си помисля в коя посока искам да се обърне. Също като ракета, колелото ме ускоряваше по засенчените от дърветата улици на родното ми градче, и докато гравирахме заедно вятъра, реших как ще се казва то.