Момчешки живот

— Рокет! — изрекох, и името отлетя зад гърба ми в струите въздух. — Това добре ли ти звучи?

Колелото не ме хвърли. Дори не се отклони към най-близкото дърво. Приех това за „да“.

Започнах да ставам по-смел. Въртях завойчета и осмички, скачах от тротоарите, и Рокет ми се подчиняваше без колебание. Наведох се над онези ми ти ръкохватки на кормилото и напомпах педалите с цялата си сила, а Рокет се стрелна по „Шантък Стрийт“ и пред мен се заразгръщаха локви от сянка и слънчева светлина. Юрнах се по тротоара, а гумите почти не усещаха цепнатините, над които минавахме. Въздухът гореше в дробовете ми и охлаждаше лицето ми, а къщите и дърветата се носеха покрай нас, сливайки се в размазани петна. В този миг се усетих едно цяло с Рокет, сякаш бяхме от една кожа и грес, и когато се ухилих, в устата ми влетя муха. Не ми пукаше — преглътнах я, понеже бях неуязвим.

А подобни мисли неизбежно водят до онова, което ни се случи след това.

Връхлетях дупката в тротоара, без да забавям или да се опитвам да я пропусна, и усетих как Рокет се разтриса от калник до калник. През рамката пробяга звук като стържене. Ударът отлепи ръцете ми от кормилото, предната гума на Рокет се заби в ръба на цимента, колелото подскочи и се завъртя като вбесен жребец. Краката ми излетяха от педалите и задните ми части — от седалката; и когато литнах във въздуха се сетих за нещо, което мама беше казала: „Дамата иска да го яздиш полека, докато свикне с теб.“

Нямах много време за умуване. В следващата секунда катастрофирах в храсталака в нечий двор и дъхът ми със свистене излетя от дробовете, а зелените листа ме пресрещнаха. На практика пробих дупка през целия жив плет. Ръцете и бузите ми бяха издраскани, но като че ли нямах дълбоки и кървящи рани, така че се измъкнах от храста, отърсих листата и видях Рокет, проснат на една страна на тревата. Обзе ме ужас — ако бях строшил новото си колело, татко щеше да си строши ръката от бой. Коленичих до Рокет и проверих за повреди. Предната гума беше ожулена и калникът — чукнат, но веригата си стоеше на зъбчатката, а дръжките на кормилото си стояха прави. Фарът не беше счупен, рамката не беше огъната. Рокет бе насинен, но изумително здрав след такова ужасно падане. Изправих колелото, благодарих на какъвто ангел бе надничал иззад рамото ми и, докато прекарвах пръсти по вдлъбнатия калник, видях окото във фара.