Момчешки живот

— Какъв прякор? — попитах.

— Захаросаното Хлапе — обясни г-н Каткоут. — Г-н Ърп дойде у дома на вечеря. Татко беше фермер. Нямахме много, но нахранихме г-н Ърп с най-доброто на трапезата. Той ми даде пистолета на Били Клентън и кобура му като подарък за спасяването на живота му — г-н Каткоут поклати рошавата си глава. — Трябваше да изхвърля проклетия пистолет в кладенеца, както предлагаше мама!

— Защо?

— Понеже — рече той и ми се стори все по-раздразнен и развълнуван — ми хареса твърде много, ето затуй! Започнах да се уча как да го ползвам. Започна да ми се нрави миризмата му, тежестта му и как се затопляше в ръката ми, след като току-що бях стрелял и бутилката, в която се целех, се разлетя на парчета за миг, ето защо… — той се озъби, сякаш току-що бе вкусил горчив плод. — Започнах да стрелям птичките от небето и вярвах, че съм майстор по бързото вадене от кобура. След това започнах да умувам по темата, да се чудя колко ли бърз може да съм, ако се меря по някое друго момче с пистолет. Продължавах да се упражнявам, да пляскам онази ми ти кожа и да дърпам пищова отново и отново. А когато станах на шестнайсет, отидох в Юма с пощенската кола и убих там един стрелец на име Едуард Бонтийл, и така стъпих с единия крак в ада.

— Дъртия Оуен тука е бил много известен — заяви г-н Долар, докато изчеткваше останалите косъмчета от раменете на татко. — Така де, Захаросаното Хлапе. Колко души си пратил на среща със Създателя, Оуен? — г-н Долар ме погледна и бързо ми смигна.

— Убих четиринайсетима — уточни г-н Каткоут. В тона му не се долавяше гордост. — Четиринайсет души… — той се взря в червените и черни поленца на дъската за дама. — Най-младият беше на деветнайсет. Най-възрастният — на двайсет и две. Може би някои от тях заслужаваха да умрат. Може би не е моя работа да го казвам. Убих ги, един подир друг, в честни схватки. Но аз възнамерявах да ги убия. Търсех как да си създам голямо име, да стана голям човек. В деня, в който ме простреля по-младо и по-сръчно момче, реших, че живея живот назаем. Пречистих се.

— Простреляли са ви? — попитах. — Къде точно?

— От ляво. Но аз се целех по-добре. Гръмнах онзи тип в челото, чиста работа. Дните ми на стрелец бяха приключени обаче. Поех на изток. Спрях се тук. Това е историята ми.

— Все още пазиш онзи пистолет и кобура, нали, Захаросан? — попита г-н Долар.

Г-н Каткоут не отговори. Просто си седеше неподвижен. Помислих си, че може да е заспал, макар че очите му с тежки клепачи бяха още отворени. След това, внезапно, той стана от стола си и със сковани крака се насочи натам, където стоеше г-н Долар. Приближи лице плътно до неговото и видях изражението му в огледалото: на петна от възрастта, лицето на г-н Каткоут беше мрачно и с уста като черта — като скелет, облечен в кафява кожа. Устата на стрелеца се разцепи в усмивка, но тя не бе весела. Беше ужасна гримаса и видях как г-н Долар се дръпва встрани от нея.