Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
56 Етил-меркаптан – безцветна леснозапалима течност с остра миризма на чесън. Използва се за придаване на миризма на природния газ. Употребява се и за гориво – бел. прев.
57 Пак препратка към принципа „Съмнението е в полза на виновния“ – бел. прев.
2 октомври 1998 г., 12 часът и 40 минути
Марк погледна мекото есенно слънце, което отново допусна да го наобиколи бандата от добре организирани облаци.
Съмнението...
По време на инцидента бе едва на четири години. Не си спомняше почти нищо, освен дълбоката тъга на възрастните около него... Той нямаше друга цел, освен инстинктивно да покровителства Лили, да стиска силно ръката ѝ, да не я изоставя и за миг.
Баба му никога не му бе дала достатъчно обяснения. Но той разбираше всичко. За подобни неща не се говори. Разказът на Гран-Дюк бе много по-ясен от всички откъслечни информации, които бе успял да събере оттук-оттам през годините.
Марк погледна към тримата рибари срещу себе си. Те бяха млади, стояха неподвижно и сякаш почти бяха заспали. Каква полза можеше да имат, ако стояха и чакаха часове наред риба, която не кълве? Може би просто в това райско кътче очакваха края на света.
Съмнението...
В това райско кътче, където живееше дяволът!
Марк затърси нещо дълбоко в паметта си. Без да знае защо, разказът на Гран-Дюк бе събудил в душата му някаква тревога. Имаше някаква смущаваща подробност, аномалия... нещо не се връзваше!
Марк се опита да се съсредоточи, но все повече и повече се убеждаваше, че търсената подробност се е записала механично в паметта му. Бе нещо, което сърцето му знаеше, но което не му идваше наум. То щеше да се появи, ако подръпнеше единия край на конеца, ако разполагаше с някаква отправна точка или поне с една дума.
Затърси отново, но без успех. Просто бе сигурен, че такава подробност съществува, но е мъдро прибрана някъде в стаята му, сред вещите му на улица „Пошол“, в квартал „Поле“ в Диеп и че ако ги поразрови, ще я открие...
Беше ли спешно? И каква връзка имаше с останалите неща? С далечното пътуване без завръщане на Лили?
Диеп бе само на два часа път с влак... Трябваше да поговори с Никол. Но това щеше да почака. С трепереща ръка Марк обърна последния откъснат лист, за да прочете последната страница...
25
Дневникът на Кредюл Гран-Дюк
Месец след драмата в Трепор Никол Витрал отново обслужвала клиенти в подвижното си ресторантче. Мнозина счели за странно, дори нечовешко, че тя продължавала да работи в този ковчег на колела, в тази клопка от ламарина и газ, която отнела живота на съпруга ѝ, заспал завинаги на пода, по който ходела сега напред-назад по цял ден.
На учудването им Никол отговаряла с усмивка: „Ами нали продължаваме да живеем и в къщите, където са починали близките ни! Спим на същите легла или се храним в чиниите, където са яли и те, пием в същите чаши, от които и те са пили... Предметите нямат вина. И камионът не е по-различен“.
Години по-късно разбрах, че всъщност Никол обичаше работата си – да обслужва клиенти от фургона на брега на морето в Диеп, както са правели години наред двамата с Пиер, въпреки че пушекът от пърженето и смесицата от миризми все повече и повече разяждали дробовете ѝ и тя кашляла безспир. Пиер бил заспал в камиона и всъщност не бил излязъл истински оттам, така че Никол била по-малко самотна в подвижния си магазин, отколкото навсякъде другаде. Може би с изключение на гробището „Жанвал“.
Сближих се с нея и с внуците ѝ. Говоря ви за средата на 1983 година. Именно тогава се срещнах за първи път с нея през една априлска утрин. Maрк бе на училище, а Лили спеше. Никол прегради пътя ми пред вратата.
– Аз съм Кредюл Гран-Дюк – започнах срамежливо – и разследвам...
– Знам кой сте, господин Гран-Дюк. Вече месеци наред ровите наоколо и надничате зад ъгъла. Както виждате, тук новините се разпространяват бързо.
– Ааа... Е, добре, поне спестихме време... Матилд дьо Карвил ме нае да започна разследването от самото начало... да разуча всичко за катастрофата на Мон Терибъл...
– Надявам се, че ви плаща добре за това...
– Не се оплаквам. Повече от прилично е...
– Колко?
Очите на Никол Витрал играеха. А и тя самата си играеше на котка и мишка с мен. Но защо трябваше да я лъжа?
– Cто хиляди франка. Годишно.
– Могли сте да поискате и повече.
Никол Витрал носеше тънък, доста изрязан сиво-син пуловер с шпиц деколте, което смело слизаше надолу. Бях силно смутен, а тя продължи, без да помръдне:
– Какво очаквате от мен?
– Да ми осигурите достъп до Лили, да я наблюдавам, да говоря с нея, да я гледам как расте...