Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
Разговорът беше болезнено труден, скован и изтощителен. Родителите твърдяха, че били загубили контрол върху Джейми в средата на тийнейджърските му години. Към влизането му в университета бяха преустановили всякакви контакти с него. Когато започнаха да обсъждат „проблемите“ на Джейми, устните на майката се изкривиха съвсем леко.
Тя хвърли вината върху наркотиците и приятелите му. Призна, че се е самообвинявала, защото го бяха пратили в общежитие. В „Уестминстър“ Джейми бил оставен на пансион, а това засилило отчуждението между младежа и семейството му.
— Той се отдръпна от нас. Това е.
Форестър беше объркан. Не знаеше какво да очаква от подобен разговор. Родителите не можеха да кажат нищо, те на практика се бяха отрекли от сина си.
Бойер започна да задава въпроси, а детективът огледа голямата и тиха дневна. Имаше доста семейни снимки, но с дъщерята, сестрата на Джейми. Снимки как язди пони, на екскурзия и от завършването. Но нямаше снимки на сина, нито една. Имаше и портрети на най-значимите личности в рода. Някакъв военен Клонкъри от XIX в., някакъв виконт от Индийската армия, някакъв адмирал. От стените ги гледаха цели поколения велики прародители. А сега беше вероятно, или поне евентуално би могло да се окаже, че в семейството има убиец психопат. Форестър виждаше срама по лицата на двамата родители, усещаше болката на майката. Бащата запази мълчание по време на целия разговор.
Двата часа минаха тягостно и бавно. Накрая мисис Клонкъри ги изпрати до вратата. Пронизващо сините й очи се взряха във Форестър. Тя не просто го погледна, а се втренчи вътре в него. Тясното й и изпито лице приличаше на Джейми Клонкъри от снимката, която детективът беше открил в студентското му досие от Имперския колеж. Младежът беше хубав, с високи скули. Едно време майка му сигурно е била красавица, но и сега беше елегантна като манекенка.
— Инспекторе — подхвана тя, докато стояха на вратата, — бих искала да мога да ви кажа, че Джейми не е извършил онези… онези ужасни неща. Но… но…
Тя млъкна. Съпругът й се очертаваше зад нея, а червените му чорапи сякаш светеха в мрачния коридор.
Форестър кимна и стисна ръката на жената. Поне вече подозренията им бяха потвърдени, но, от друга страна, не бяха по-близо до залавянето на Клонкъри.
Чакълът хрущеше под стъпките им, докато вървяха към колата. Дъждът най-после беше понамалял.
— Значи знаем, че е той — отбеляза Форестър, качвайки се в автомобила.
Бойер запали двигателя.
— Така смятаме.
— Да, но къде, по дяволите, е той?
Колата прекоси мокрия чакъл и излезе на пътя с многото завои. За да стигнат до магистралата, трябваше да минат през уличките на селото. Докато прекосяваха Рибмон, Форестър забеляза малко френско кафене, скромна гостилничка, чиито светлини проблясваха примамливо в сивата пелена на дъжда.
— Да влезем да хапнем нещо за обед, какво ще кажеш?
— Да, с удоволствие.
Паркираха на „Плас дьо ла Революсион“. Над тихия площад се извисяваше огромен и грозен паметник на загиналите в Първата световна война. Форестър предположи, че това малко селце е било по средата на фронтовата линия и си го представи по време на ожесточената офанзива при Сома. Английските войници са се мотаели около бардаците, линейките с ранените са бързали към платнищата на полевите болници, а непрестанният тътен на снарядите се е носел едва от няколко километра.
— Странно място за живеене — отбеляза Бойер, — не мислите ли? Щом си толкова богат, защо да живееш тук?
— Същото се чудех и аз. — Форестър се загледа във величавата фигура на ранен френски войник, обезсмъртен от мрамора във вечна агония. — Човек би си помислил, че ако искат да живеят във Франция, биха избрали Прованс или Корсика. Кан може би. Някъде, където е слънчево, а не в този кенеф.
Двамата закрачиха към заведението.
— Не вярвам на всичко това — отбеляза Бойер, докато отваряше вратата.
— На кое?
— Не вярвам на представлението със скърбящата майка. Според мен те не са толкова неосведомени, колкото се представят. Тук има нещо странно.
Вътре беше на практика празно. Към масата се приближи сервитьор, като бършеше ръцете си в мръсна кърпа.
— Искаш ли пържола с пържени картофи? — запита Форестър. Знаеше френски колкото да си поръча храна. Бойер кимна и детективът се усмихна към сервитьора.
— Deux steak frites, s’il vous plait. И една бира… за теб…?
— Пепси — въздъхна Бойер.
Сервитьорът изръмжа едно кратко merci и изчезна.