Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
— Звучи логично — включи се Роб, като бързо премисляше информацията. — Ако погледнем последователността на събитията… Имам предвид, че Кристин отиде при Бешет за кода, той й го даде. Но след това трябва да се е обадил на приятелите си йезидити и им е казал какво планираме. И те са дошли в музея, били са предупредени.
— Сигурно — прекъсна го Кристин. — Но защо йезидитите ще се притесняват за няколко стари делви, колкото и ужасно да е съдържанието им. Какво общо имат те с тях сега, в наши дни? И защо, по дяволите, се опитваха толкова отчаяно да ни спрат?
— Това е разковничето — каза Изобел.
Кепенците бяха престанали да скърцат, слънцето проблясваше по тихите води на заливчето.
— Има и още нещо — продължи тя. — Йезидитите имат много странно божество и го представят като паун.
— Почитат птица?
— Наричат го Мелек Таус. Ангелът паун. Другото му име е… Молох. Демонът, боготворен от ханаанците. А другото му име е Сатана. Според християните и мюсюлманите.
— Искаш да кажеш, че йезидитите са сатанисти? — слиса се Роб.
— Шейтан, демонът — кимна весело Изобел. — Ужасният бог на жертвоприношението. Да, по нашите разбирания йезидитите боготворят дявола.
29
Клонкъри. Това беше последното име в списъка и най-голямата им надежда. Форестър разгледа още веднъж документите и снимките в папката на коленете си, а дъждът росеше по предното стъкло. Двамата с Бойер бяха в Северна Франция и пътуваха към Лил с кола под наем. Бойер караше, а Форестър четеше и се надяваше, че най-после бяха попаднали на вярната следа. Със сигурност поне изглеждаше добра.
Последните седмици бяха преминали в разговори с директори, ректори, психолози и в телефонни обаждания до различните университетски болници. Лекарите отговаряха неохотно и в крайна сметка списъкът на евентуалните заподозрени се скъси доста. Един прекратил следването си в „Крайст Чърч“, Оксфорд, двама изгонени от „Итън“ и „Марлборо“ и студент шизофреник от „Сейнт Андрюс“. Форестър остана изумен колко много студенти бяха диагностицирани като шизофреници. Бяха стотици в цялата страна.
Но всички потенциални заподозрени започнаха да отпадат от списъка един по един. Богаташкото синче от Оксфорд беше в психиатрична клиника, студентът от „Сейнт Андрюс“ се оказа в Тайланд, а изключеният от „Итън“ беше починал. Остана едно име — Клонкъри.
Той имаше всички предпоставки да се окаже техният човек. Семейството му беше невероятно богато и от аристократичен произход. Беше получил много скъпо образование в „Уестминстър“, където според възпитателя в общежитието поведението му било ексцентрично със склонност към насилие. Беше пребивал други ученици и често се беше оказвал на крачка от изключването, но брилянтните му постижения в академичната сфера му бяха осигурили втори шанс.
След това Клонкъри беше отишъл в Имперския колеж в Лондон, за да следва математика. Това беше един най-добрите научни университети в света, но тази уникална възможност не беше решила проблемите на Клонкъри. Вместо това лудостта му беше набрала скорост, беше започнал да употребява твърди наркотици и го бяха засичали с проститутки в квартирата. Една от тях се беше обадила в полицията, за да подаде оплакване за насилствено и грубо отношение, но от прокуратурата не бяха дали ход на делото поради липса на сериозни доказателства. В крайна сметка ищцата беше проститутка, а обвиняемият — надарен студент в един от водещите университети.
Но най-важното беше, че Клонкъри явно се беше обградил с близки приятели — италианци, французи и американци. Един от състудентите му беше нарекъл социалното обкръжение на Клонкъри „ненормална сбирщина, която го боготвори“. И както Бойер и Форестър установиха, през последните две-три седмици „сбирщината“ се беше изпарила във въздуха. Не ходеха на лекции, а една загрижена майка беше обявила отрочето си за изчезнало. Дори бяха разлепили обяви със снимка в кафенето на колежа. Изчезналият беше италианец, казваше се Лука Марзинели.
Младежите не бяха оставили никакви следи. Никой сред състудентите им не знаеше къде са, а и на никого не му пукаше какво са направили. Никой не харесваше членовете на групичката. Малцината им познати и съседите даваха доста противоречиви и уклончиви показания.
„Студентите се прибират и излизат по всяко време“, „Мислех, че се е прибрал в Милано“, „Каза, че излиза във ваканция“…