Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Очите на Талия издадоха колко е изненадана от предубедеността му, но тя не каза нищо. Старецът тръсна глава.
— Да, обаятелен младеж. Освен това е наперен, суетен, нахален самохвалко. И почти безпомощен извън малкия си свят на сказанията. — Той отново прихна. — Ех, защо не мога да присъствам на първата им среща…
— Ще потегля призори — сподели Талия. — Ще ми покажеш ли накъде да тръгна?
Шанд кимна.
— Но не вярвам да ги намериш в този сняг. Каран познава планината, ще измисли как да се скрие.
Дъждът в ранната утрин бе разтопил повечето преспи, но във въздуха не се усещаше топлина, а ниското слънце едва грееше. Щом изкатери склона, Лиан се залута из шубраците. Накрая намери трудно различимата пътека по западната страна на хребета.
Навлизаше във се по-диви места, често се натъкваше на каменисти падини. Някога над тях бе имало превъзходно иззидани мостчета, но сега повечето се рушаха. Тук-там покрай пътеката стърчеше назъбен остатък от стена или в тревата тъмнееше съборен каменен идол.
Слънцето полека стопляше гърба му и той се отърси от досегашните си съмнения. Отново се залиса с романтични мечтания. Една част от съзнанието му вече съчиняваше сказание за Лиан и Огледалото — то щеше да се слуша на бъдещите празници, а друга наблюдаваше с присмех поредната приумица.
Стигна до разклонението и тръгна надясно, както го бе посъветвал Шанд. И не след дълго се озова върху скален гребен, по който трудно биха се разминали трима души. Отляво — стръмнина, отдясно — пропаст. Подвоуми се изтръпнал, но нямаше връщане назад. Тук-там стърчаха ръбати шистени издатини, по които трябваше да пълзи или да заобиколи, вкопчен страхливо в скалата.
Хребетът продължаваше на запад, после плавно извиваше на юг. На запад се откриваше изглед към стръмни възвишения и дълбоки клисури. По-нататък пътеката се изкачваше към обримчено със зъбери плато, където скалите ставаха тъмночервени. Лиан зърна развалините върху широка издатина. Недалеч от тях буен поток се хвърляше през ръба и много по-надолу руслото му продължаваше на изток.
Погледът на Лиан се плъзна по водопада. Долу имаше котловина с отвесни склонове, широка няколко левги. Вторият хребет, по който сигурно бяха тръгнали уелмите, я затваряше отсреща и се сливаше с платото от другата страна на руините. Различаваше добре улея, изрязан от потока в ръба на котловината, и останките от срутения мост.
Хапещият вятър влачеше тъмни, натежали от сняг облаци. Малко след пладне въздухът почна да изстива стремително. А Лиан виждаше, че ще ходи доста по-дълго, отколкото бе казал Шанд. Около всеки голям камък имаше заледени снежни петна. Жилава трева драскаше пръстите му и жулеше прасците му дори през панталона.
Спря да подкрепи силите си с две-три глътки вода и парче твърд хляб. Приклекна зад един голям камък, за да се скрие от вятъра, и се загледа надолу. Не забелязваше никъде уелмите.
Или грешеше? Онези точици на снега в подножието на канарата… Хора ли бяха? Взираше се, докато очите му не се насълзиха. Увери се, че вижда поне двама. Небето зад него вече чернееше, бурята връхлиташе толкова бързо, че Лиан се уплаши. Нарами раницата и продължи.
Доближи платото и разбра защо не са прокарали пътя оттук. Хребетът се стесняваше и толкова стръмно се извиваше нагоре, че Лиан трябваше да лази последните петстотин крачки. Би се върнал, ако не се страхуваше да падне. Тук камънаците бяха остри, ронливи и заледени, а западният склон приличаше на отсечен с нож, по него нямаше нито пръст, нито стръкче. Източният се смъкваше към котловината в поредица от тераси, назъбени подобно на трион.
Суграшицата жилна бузите му, щом припълзя към платото, после вятърът за малко не го издуха. Пръстите му се впиваха в скалата, очите му примижаваха надолу към дъното на котловината, но влажната мътилка го скриваше. Не вярваше да му остава голямо разстояние до развалините, само че не ги виждаше. Рече си, че наистина може да стигне до там преди здрач.
Издрапа последните разкрачи и се изправи на платото. За миг вятърът стихна и пак задуха бясно, мяташе ледени капки в лицето му. Лиан залитна, тупна на колене и слепешком запълзя по-надалеч от ръба. Скоро стихията се поукроти и дъждът отслабна. Краката на Лиан жвакаха по подгизналите туфи треви; надяваше се, че върви точно към развалините.
Имаше поне една утеха въпреки мразовитите струйки, които се стичаха под яката му. В такова време уелмите не можеха да изкачат канарата, а след залез водата навсякъде щеше да замръзне. Разчиташе да е в безопасност до сутринта.