Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Каран се опитваше да укроти животното, но каруцарят пак се разпсува, а и заради побоя нямаше надежда кобилата да се успокои скоро. Пак се надигна на задни крака като могъщ побеснял жребец. Каран едва не политна във водата.
Задържа се, стиснала оглавника с едната ръка, а с другата освободи ритлите и товарът се изсипа — дървени сандъци, бъчонки с вино, гърнета с мед и делви с туршия.
Коларят стовари болезнено камшика по рамото й.
— Ти ме съсипа ма!
Кобилата зарита пак с предните крака, плъзна се по дъските и се заклещи между тях. Каруцата се наклони силно напред и остатъкът от товара се стовари на моста. Кобилата висеше на хамутите, риташе и цвилеше, накрая ремъците се скъсаха и животното падна с главата надолу в реката.
Лицето на Каран се изопна, но кобилата се подаде над водата далеч надолу по течението, измъкна се тромаво на заледения бряг и се повлече на юг.
Задницата на каруцата се бе стоварила със сила върху моста, изкърти дъска заедно с всички пирони и разтроши временния парапет. Последните сандъци се разпукваха по моста и съдържанието им цопваше в реката.
Всичко притихна, чуваше се само вайкането на коларя.
— Ти ме погуби ма! Жена ми ще ме изхвърли от вкъщи. — Вторачи се в Каран и Талия. — Ей, ще ви съдя и за последния грайнт, дето го загубих заради вас!
Каран го изгледа с погнуса.
— Съди ме, вдън земя да пропаднеш!
Мина по останалите здрави дъски, а тантурестият мъж, който, още стискаше камшика, заудря глава в грубо одяланата дървения.
Каран нямаше пропуск, бе изхвърлила предишния преди много седмици. Затова, се забавиха при портата и тя едва се сдържаше да не обсипе с обиди стражниците, но те познаха Талия и се съгласиха да пуснат двете жени. Написаха временен пропуск на Каран и им махнаха да влизат в града.
Двете тръгнаха по нагорнището към щаба на Игър в старата крепост на хълма над цитаделата. Там научиха, че Игър се е запилял нанякъде предишния ден, без да каже нищо никому. Шанд също го нямаше.
— Тук ли е Лиан? — кресна Каран в лицето на стража. Опръскана с кал от главата до петите, тя приличаше на бежанка от войните.
Войникът вирна глава и се обърна към Талия.
— Доколкото знам, задържан е в цитаделата — отвърна хладно.
— Задържан ли?! Каран вече тичаше.
— Не можеш просто така… — опита се да я спре Талия, но повлече крака подире й.
Цитаделата не беше далеч и улицата се спускаше натам, Талия обаче не се надяваше да догони Каран.
Яката двукрила порта беше отворена — знак за цял Туркад, че Магистърът пак е наложил властта си над града. Двама стражници във великолепни униформи и лъснати ботуши се облягаха от двете й страни. Каран се шмугна към онзи отдясно, но когато той се накани да я спре с дръжката на копието, тя рязко смени посоката, профуча между двамата и препусна през двора към парадния вход.
Вторият страж изруга и кресна:
— Ще ни отсекат главите заради нея!
Той вдигна копието и замахна. Талия му извика с най-властния си тон:
— Стой!
Войникът изви глава, щом чу познатия глас, но реши, че тя също е подгонила Каран, и метна копието.
Острието се заби във вратата до рамото й. Тя се озърна, изтърва дръжката на вратата и тежката дървена плоскост я халоса, завъртайки се обратно. Каран залитна и падна на настлания с плочи двор. Можеше само да гледа как първият войник се приготвя да я прониже с копието. В този миг Талия го цапардоса с юмрук и го просна в несвяст.
Каран скочи и се втурна покрай сградата на цитаделата, и нахълта през по-малка врата отзад. Претича край дремещ страж, свърна по страничен коридор и стигна до стълба, по която можеше и да слезе, и да се качи.
Помъчи се да върви спокойно надолу, макар че не би заблудила и най-лишения от наблюдателност човек. Цялата беше плувнала в пот, а лицето й още малко щеше да добие цвета на червената й коса. Знаеше как да стигне до тъмниците. Молеше се само да не Са напъхали Лиан отново в онази гнусна дупка.
Чак на най-долния етаж се натъкна на друг войник.
Той я изпъди, но Каран първо успя да се убеди, че Лиан не е тук. Върна се вихрено на горния етаж, огледа, и изтича още по-нагоре. Вече само таванът я делеше от приземието. Тук бяха много от канцелариите в цитаделата — на ковчежника, приставите, писарите и чиновниците. От другата страна започваха кухните и складовете.
Тя не знаеше къде да търси. Загриза я страхът, че са го осъдили и екзекутирали.
Тръгна бавно, потънала в покруса.
— Ей, ти! — изрева огромен страж от отсрещния край на коридора.
Каран се потули зад ъгъла и видя още един коридор, водещ към канцеларии. Мина покрай отворена врата, скочи в стаята, затръшна вратата, отстъпи гърбом и се блъсна в някого. Човекът беше висок и неимоверно силен, със студени пръсти и еластична кожа, от чийто допир тя настръхна. Изви се в хваналите я ръце и вдигна глава към лицето на Вартила. Щеше да припадне, но и Вартила изглеждаше стъписана. До вратата стоеше още един уелм.