Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Мейгрейт не можеше да свикне с мисълта, че може да е нужна някому, без той да се опитва да я използва. Представата за свобода още й изглеждаше чужда.
— Искам да знам коя съм, да науча всичко за своя род. Искам да намеря своето място в родовите Предания.
— Ще си тръгнеш ли оттук с нас? — почтително попита Игър. — Поне докато решиш накъде ще продължиш.
— Но защо ме питаш толкова нерешително? Все още сме приятели, дори ако не можем да бъдем по-близки.
— И твоят живот се промени коренно, и моят — тихо отвърна Игър. — Разминах се със смъртта — той се подсмихна криво, — макар и не на косъм, както са ти внушавали. Паднах до дъното и отново се изправих, не съм същият като преди.
— Потегляме ли към Туркад? — подкани ги Шанд.
— Щом предпочиташ да се запътиш натам — съгласи се Мейгрейт, — ще се радвам да дойда с вас. За мен всяко място е като всички други. Но бих искала да надникна в Огледалото, ако е у вас…
Шанд й го подаде безмълвно. Тя го разгъна на дланта си и понечи да го върне.
— То е твое — спря я Шанд.
— Мое ли?! — изуми се Мейгрейт. — Не мога да го проумея, но дори да е вярно, не ми се ще да го получа тук. Нека го взема, когато пристигнем.
Шанд прибра Огледалото и тримата излязоха от долината. Не припираха, но пък съзнаваха, че няма време за губене. Предстояха съдбоносни събития.
По пътя Игър най-сетне трябваше да признае пред себе си, че вече няма да бъде близък с Мейгрейт. Трудно се примири с изгубените надежди. И макар да не показваше това пред Мейгрейт, душата му отново загрубя като камък за всички останали.
22. Среща
Откакто потеглиха от Готрайм, Каран и Талия вървяха неуморно от изгрев до залез всеки ден, но газенето в калта и кишата ги изтощаваше и очакваха да се доберат до Туркад след цяла седмица бъхтене по пътя.
— Много се умълча напоследък — подхвърли Каран на седмия ден, докато изкачваха каменист рид.
Горе Талия се облегна за малко на паянтова ограда.
— Мислех си за Лилис… Питам се какво ли прави.
— И за Джеви, нали? — И за него.
В ранния следобед се довлякоха до моста над река Сабот, чиято поправка след разрушенията от обсадата миналото лято още не бе довършена. Видяха по средата само три редици заковани дъски. Наложи се да чакат ред, за да минат, и май нямаше да се озоват скоро на отсрещния бряг. Пред тях цяла върволица каруци се тътрузеше мудно по дъските.
Каран крачеше насам-натам и проклинаше войната, моста, некадърността на строителите му и тъпотията на всички колари. Особено красноречива беше за наглостта, алчността и покварата на човека, който управляваше града — Мендарк. Талия я слушаше, без да се обажда.
— Страх ме е! — избълва накрая Каран. — Убедена съм, че нещо лошо е сполетяло Лиан. Нали знаеш, че все има нужда някой друг да се грижи за него.
— Няма да се забавим много — успокои я Талия. — Ето, тръгна и последната каруца. Олеле, колко е претоварена…
Вехтата каруца като че щеше всеки миг да се разпадне пред очите им.
— Ама защо пъпли така!
— И аз щях да внимавам, ако карах каруца по онези дъсчици.
— Кобилата не ми се вижда доволна от живота… Костеливата сивкава кобила се запъна насред моста. Каруцарят скочи пред нея и задърпа поводите, но тя отказваше да помръдне.
— Мразя този град! — изсъска Каран. — Само туркадци са способни да нахвърлят малко дъски, вместо да поправят моста. Я погледни — ей там са струпани толкова греди, а никой не ги е пипнал.
— Но какво… — заекна Талия.
Каран се извъртя рязко. Коларят псуваше и налагаше кобилата с камшика. Тя мяташе глава и копитото на единия заден крак се хлъзна по ръба на дъската. Животното зарита с предните крака, каруцата се върна малко и едно колело хлътна встрани от ръба. Коларят изрева, кобилата зацвили, каруцата се килна.
— Горкото добиче! — кресна и Каран. — Талия, идвай с мен! Тя хукна по средната редица дъски.
Талия я следваше по-предпазливо, защото дървото беше мокро, а не й се падаше отвисоко в реката, придошла от неспирния дъжд, примесен със сняг.
Тантурестият мъж на средна възраст, който нямаше не само коса, но и вежди, биеше немилостиво наплашената кобила. Бузите му отдавна се бяха набръчкали от злоба и отчаяние.
— Дърпай ма! Тегли по-силно, кранто проклета!
Кобилата се напъваше немощно в хамутите, но каруцата се накланяше все повече, толкова отрупана с товар, че осите й се огъваха. Каран притича.
— Режи хамута — извика тя, — иначе ще останеш и без кон! Коларят изхленчи и напразно изплющя с камшика във въздуха.
— Жена ми ще ме убие…