Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Аз изобщо не принадлежа към вашия народ. Немислимо е да имам дълг към тебе. Отричам се от тебе окончателно.
Тя затаи дъх в очакване на нападението. Очите на Фейеламор просветнаха и тя вдигна ръка. Мейгрейт вече разпознаваше принудата, макар че още не знаеше как да и противостои.
— Ти ще… — започна господарката и, но млъкна и се завлече към входа на пещерата. — Има някой там — прошепна и златистите й очи сякаш зяпнаха в безкрая. — Познавам това излъчване, тази защита. Невъзможно! Тя не може да се е върнала.
Измъкна се навън с превити рамене.
Мейгрейт си рече, че се връщат фейлемите, но у нея напираше неясно вълнение. В застиналия въздух се рееха пухкави снежинки, които незабелязано покриваха в бяло скалите. Мейгрейт видя как Фейеламор се промъква нагоре и изчезва от очите й насред крачка. Вдигна рамене, сгъна кожуха си върху един дънер и седна до пещерата. Случваше се снопове слънчеви лъчи да огреят това място за малко.
Извади сребърния писец от Хависард и го завъртя разсеяно между пръстите си. Спомни си как го използва да се съсредоточи на връщане преди няколко месеца. Питаше се дали двете каменни игли, които бе издялала, още са непокътнати. Фейлемите може и да ги бяха съборили. Разяриха се, когато чуха за портала на Фейеламор, но Мейгрейт не успя да прецени как се отнасят към нейния. Все едно. Тя вече не се нуждаеше от такива приспособления.
Бръкна в джоба си и каменното яйце удобно се намести в шепата й. Внезапно я обзе увереност, че то е предостатъчен фокус, а входът на пещерата й стига, за да отвори портал. Толкова време се заседя в тази долина и чакаше някакво вдъхновение да й подскаже накъде да продължи. А шансът, който се откриваше, внезапно я накара да прозре, че е свободна. Защо пък не? Време беше за нов живот… на ново място. Фейеламор й повтаряше до полуда, че е негодна. Нека сега сама се оправя с несгодите си!
Мейгрейт стисна каменното яйце между свитите си длани, вдиша дълбоко и прикова съзнанието си в тази точка, за да създаде портал. И незабавно околността заплува пред очите й, още преди дори да е намислила къде иска да се прехвърли. Но в гората над нея изпука съчка. Кой ли идваше? Фейлемите бяха прословути с уменията си да се прокрадват безшумно. Мейгрейт се подвоуми. Нямаше време да довърши портала, а не искаше да я сварят как се занимава с това. Тя се отказа, от опита.
Фейеламор се хлъзна по склона, приличаше на съживен насила труп.
— Някой се промъква! — избълва задъхана. — Усетих същото изкривяване на пространството както в Хависард. Сигурно е Мендарк, дошъл е да ми отнеме златото.
От челото й капеше пот. Мейгрейт не спомена, че Фейеламор е доловила отварянето на портала. Наслаждаваше се на явния й ужас.
Фейеламор влезе, гребна вода от кофата и я изгълта на един дъх. Застина, после започна да се олюлява едва забележимо — понякога изпадаше в подобие на транс, за да се успокои. Мейгрейт я гледаше, но лек полъх я накара да настръхне. Обърна се бавно и видя старец само на три-четири крачки. Сивата брада и провисналата шапка бяха отрупани със сняг и лед. Зелените му очи сияеха. В едната си ръка стискаше тояга от тъмно дърво, но Мейгрейт не почувства никаква уплаха.
Пристъпи, готова да възкликне: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“, но старецът я изненада — завъртя глава и опря показалец в устните си.
А в пещерата зад гърба й дървената паница изтрака на пода. Фейеламор нададе пресеклив вик. Мейгрейт не се озърна. Старият мъж я ободри с поглед, после очите му продължиха да следят всяко Движение на Фейеламор, която се скова. Вместо Мендарк пред нея стоеше човек, когото отдавна бе забравила.
А изражението му се промени в сурова студенина. Той доближи и на Мейгрейт й се прииска да го докосне.
— Гилиас! — ахна Фейеламор. Старецът кимна.
— Така ме наричаха преди време. Сега съм известен като Шанд. Дойдох да си върна онази, която е от моя род.
Шанд!… Мейгрейт харесваше това име, чувала го бе и преди като приятел на Каран. Фейеламор се изплю на пода.
— Гилиас, дори в разцвета на силите си не можеше да ми се опреш, а оттогава минаха много векове. Макар очевидно да ти е дарен дълъг живот, той те е похабил. — Гласът й загрубя с последната дума, но тя отхвърли страха. — Старец. И то глупав! Сега ще усетиш как треперят схванатите ти колене и как се замъгляват помътнелите ти очи.
Тя размаха ръка във въздуха.
Коленете на Мейгрейт омекнаха като масло, всичко се сля пред очите й. Беше толкова жалка, че трудно си спомняше името си. Фейеламор имаше на разположение ужасяващи дарби, нейните илюзии вдъхваха безумие на всекиго. Мейгрейт не искаше Шанд да пострада, а в същото време копнееше той да остане тук, да отблъсне Фейеламор, както никой не бе успявал.