Тайната на Ботичели

— Такава е. Джована Арагонска е голяма красавица! — отбеляза благородно Диана, а останалите закимаха в знак на съгласие.

Зачудих се какви ли са отношенията им с кралицата, защото, макар да съм предавала множество знатни дами, сношавайки се със съпрузите им, никога не съм се запознавала отблизо с тях. Какво ли е да живееш пред погледа на жената, която е наясно, че ти редовно топлиш леглото на съпруга й?

— И ние много я харесваме!

— Прекрасна е!

— Горда съм, че нося нейното име — изрече онази, която несъмнено се казваше Джована. — На последния ни общ имен ден тя ми подари броеница!

— И е вярна на дон Феранте, така ли? — изгледах ги невярващо аз.

— О, разбира се! Без никакво съмнение! Той не е мъж, който би позволил да си играят с него. Към онези, които го предават, показва невиждана жестокост! Например наскоро, по негова заповед, бяха убити няколко от неговите барони, които крояха заговор срещу него — нищо, че някои от тях му бяха приятели от детинство. А към жените е още по-лош!

— В Сицилия, скъпа моя, ако изневериш на съпруга си с друг, той има право да те пребие с пълната подкрепа на закона!

Преглътнах. Камбаните за вечерня довяха до ушите ми и напевите на онази прочута неаполитанска песен. Значи тук, ако мъж кривне от правия път, той се превръща просто в персонаж от комична песничка. Но ако това направи жена, сама си подписва присъдата. Ето, кралят всяка нощ спеше с три различни дами, при това под носа на съпругата си, обаче кралицата бе длъжна да бъде безупречна. Размишлявах по тези въпроси, докато трите дами се суетяха около мен, бутаха ме и ме дърпаха, увиваха кичури коса, връзваха панделки и закрепваха бижута, украсяваха корсажа ми. Досега винаги бях живяла извън рамките на закона, извън структурите на обществото и приличието, от което бяха длъжни да се ръководят останалите жени. Въргалях се с мъжете още от мига, в който бях достатъчно голяма, за да прокървя. Възможно ли е тогава някога да заживея по друг начин, като „почтена“ жена, с маниери, шлифовани във всяко едно отношение? Ами любовта? Дали това най-просто и най-силно от всички човешки чувства имаше място в един благороднически двор? Дали кралят наистина обичаше кралицата и въобще — можеше ли да я обича, щом раздаваше ласките си наляво и надясно? От друга страна, ако не я обичаше, какво тогава го интересуваше дали тя ще си намери любовник? Странни, объркващи въпроси. Голям късмет, наистина, че в крайна сметка не съм благородничка.

Бях дотолкова потънала в мислите си, че изобщо не забелязах кога са ме облекли — чак до мига, в който ме избутаха пред огледалото. И ахнах.

Както и в Пиза, аз за пореден път бях трансформирана. Само че този път ме бяха превърнали в гълъбица сред ято врани — бях облечена от глава до пети в бяло. Роклята ми блестеше със стотици перли и от кръста надолу се разширяваше като камбана. Деликатна дантела красеше раменете и лицето ми, което отново си бе възвърнало бледия цвят след дните, прекарани в трюма на кораба. Косата ми бе по-руса от всякога, почти избелена от морската сол, и навита на вълни от милите дами, които бяха втъкнали перли дори в кичурите ми. Кожата ми беше бледа като камъните, които ме красяха. Бях превърната в същата онази Грация, чиято идентичност търсехме тук, в Неапол. И в този момент ме осени една мисъл — във Флоренция бях Флора, в Пиза също. Тук обаче бях една от Грациите. Да не би да ми е писано да се въплътя във всички женски образи от картината?