Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Накрая ме облякоха в свободно падащ копринен халат и ме върнаха обратно в стаята ми — просторно помещение с врата, за която знаех, че отвежда към покоите на „господаря“ ми. Робите продължиха да се суетят около мен и по едно време станаха толкова досадни, че ми се прииска да изчезнат по-скоро — макар да не може да им се отрече, че сториха и още нещо добро, като ми донесоха плодове, ролца от херинга и изстудено вино, поставено в гърне с натрошен лед. На излизане ме уведомиха на странния си неаполитански диалект, придружен от огромно количество жестомимика, че не след дълго ще се появят и камериерките, за да ме облекат за вечеря. По време на цялата тази размяна на любезности обаче слухът ми бе наострен единствено за едно — да разбера какво става в съседната стая. Не знам защо, но дочувах единствено инцидентни викове и стенания, които определено ме объркаха. Ако подслушвах на вратата на когото и да било друг мъж на тази наша плоска земя, бих решила, че е в процес на самозадоволяване. Но като познавах вече доста добре брат Гуидо, прецених, че тук изобщо не може да става въпрос за момент, в който той „се е взел в ръце“. Накрая най-сетне ме оставиха на спокойствие. Изгаряща от любопитство, аз отидох до вратата и се заслушах. Но вече не чувах нищо. Почти сигурна, че там няма никой, аз реших да вляза направо, без да почукам.
Той беше там — сам, легнал по корем на пищното си легло, с лице, обърнато към стената. Расото му лежеше на купчинка в долната част на леглото. Забелязах, че коланът на възли липсваше. Грубото кафяво платно се бе свлякло от тялото му като изсъхнала кожа. Сравнението като че ли не беше много далече от истината. Защото гърбът на брат Гуидо беше подгизнал от кръв, а кожата му — раздрана от множество удари с камшик. И тогава разбрах три неща:
Прима коза: Брат Гуидо бе използвал францисканския си колан на възли като камшик, за да се самонакаже за прегрешенията.
Секонда коза: Без да броя, аз знаех точно колко удара с камшик има на гърба му — четирийсет, броят, с който отмъстителните римляни бяха наказали Христос в деня на смъртта му. Думите замряха на устните ми и аз отстъпих ужасено към вратата. Брат Гуидо извърна автоматично глава от страх да не бъде хванат от някого, но когато видя, че съм аз, в ярките му сини очи проблеснаха две сълзи. Сълзите се търколиха по аристократичния му нос и капнаха върху копринените чаршафи. Лакриме Кристи. И тогава разбрах третото нещо.
Терца коза: Виновна за всичко това бях аз, аз му го бях причинила. Бях го подмамила подобно на морска сирена, той ме бе целунал, мислейки, че това е последният му дъх, а сега не е в състояние да забрави какво е сторил.
Напълно съсипана и безмълвна, аз притворих тихо вратата след себе си.
Пета глава
Седях върху кувертюрата на леглото си, загледана през прозореца. Трябва да съм останала така доста време, защото камбаните удариха два пъти. Потънала в съзерцание на красивия залив долу, аз проследих хода на слънцето по небосвода, чак до самия му заник. Казвах си, че мисля за „Пролетта“ и за загадката, скрита в картината, ала истината е, че през цялото време мислех за брат Гуидо — как лежи едва на една врата разстояние от мен и как тихо страда само и единствено заради мен. Дали бе възможно да се върнем отново към старото си приятелство? Или морето бе причинило на връзката ни необратима промяна, от която нямаше връщане назад? Самоуверената и нахакана Кики отново ме бе напуснала и аз отново бях просто едно момиче, останало насаме с мислите си, Лучана Ветра — без дом, без приятели и без майка. Никога друг път не се бях нуждаела от моята вера мадре повече, отколкото сега, никога друг път не бях изпитвала по-силна необходимост от две обични ръце около мен и топла целувка върху челото ми. За първи път аз не копнеех за мъжки ласки, а за нежните обятия на майка ми. Сигурно вече сте се досетили, че аз не съм от хората, които плачат — не бях плакала, откакто бях бебе в бутилка, когато стъклото запращаше плача ми обратно в ушите ми толкова силно, че за мое собствено добро реших да престана да плача. Но сега имах усещането, че сълзите ми най-сетне ще прокапят. И макар това да не стана, струваше ми се, че перлата на Бембо бе пропътувала целия път от пъпа ми чак до гърлото, където се бе заклещила здраво и упорито отказваше да си тръгне, независимо колко пъти преглъщах.