Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Някъде над мен се разнася мъжки глас. Не е на агент Пърди, който разговаря с мен, докато бях в контейнера. Отварям очи, за да погледна за вентилационен отвор или говорител, но от непрестанно мигащата светлина не виждам нищо.
— Приготви се да бъдеш транспортирана, номер Шест.
В средата на вратата се отваря малко прозорче. Тръгвам към него и виждам върху поставка пластмасова чаша, пълна с червена течност. Вътрешностите ми се обръщат само при вида ѝ. Защо пък червена? И тя ли е наблъскана с наркотици подобно на водата, която пих по-рано?
— За да те транспортират, трябва да изпиеш водата. Ако не я изпиеш, ще бъдем принудени да ти я инжектираме.
— Върви по дяволите! — изкрещявам към тавана.
— Пий! — повтаря гласът, нетърпящ възражение.
Вземам чашата и отивам до тоалетната. Вдигам чашата високо и я изливам демонстративно. Едва е изтекла последната капка, когато вратата на килията рязко се отваря. Няколко мъже с полицейски палки и щитове се спускат към мен. Стягам се за битка. В стомаха ми плъзват киселини, защото ще се наложи да използвам заветите си. Смятам, че този път ще успея да го направя. Също така мисля, че мигащата светлина ще ми даде предимство.
Посрещам първия мъж с удар с длан в гърлото. От лявата ми страна някой посяга с палката си към мен. Хващам китката на атакуващия и хубавичко я извивам. Чува се пукане. Той изпищява и изпуска палката. Ето че вече си имам оръжие.
Останалите оформят кръг около мен, но под мигащата светлина движенията изглеждат някак забавени и е по-трудно да се проследят. Избирам си случаен мъж и строшавам палката си в коленете му. Той пада и аз се хвърлям върху съседа му. В гърлото ми се надигат стомашни сокове и преглъщам. Надявам се следващия път да стане по-лесно, след като се преборих с този пристъп. С дебелия край на палката удрям мъжа в слепоочието. Един от останалите мъже ме удря с нещо отзад по главата, а друг сграбчва кичур от косата ми и го дърпа. Използвам телекинезата си и ги удрям един в друг. От сблъсъка на телата им и двамата се строполяват и аз си позволявам да ги изритам.
Преодоляното веднъж гадене ту приижда, ту се оттегля, но за разлика от него способностите ми вече са постоянно с мен.
Срещу мен са застанали трима мъже, а аз съм въоръжена с две палки. Те насочват към мен електрошоково оръжие. Аз блокирам острите сонди още във въздуха и ги завъртам към стрелците. Най-после вратата е свободна и не виждам нова заплаха. Излизам от килията. Стягам се и се превръщам в невидима. Болката, която ме връхлита, е най-силната досега, но знам, че мога да я преодолея. Трябва да издържа още малко, докато се измъкна оттук и открия останалите.
Глава 23
Свестявам се с лице върху мокра трева. Опирам дланите си на земята, за да изправя раменете си. Чувам стоновете на Осем, който очевидно е някъде наблизо. Елла ме повиква, но главата така ме цепи, че дори нямам сила да седна и да я погледна.
— Шест? — прошепвам аз. — Тук ли си?
— Никъде не я виждам, Марина — обажда се Елла, която се приближава и сяда до мен.
Отпускам бузата си обратно върху тревата и просто оставам да лежа така още няколко минути. Елла отмества кичур коса от бузата ми, но аз съм като вцепенена, че нищо не усещам. В гърлото ми се надига гадене. Чувам как Осем продължава да стене. Но Елла не е разтревожена. Никога повече не искам да се телепортирам.
Оглеждам се. Все още виждам двойно. Трябва да възстановя контрола над зрението си. Като се има предвид колко зелено и тучно е наоколо, очевидно не сме се приземили в Ню Мексико.
— Това не е Ню Мексико, нали?
— Дори не сме близо — прошепва Елла.
Най-сетне решавам, че мога да се раздвижа, бавно се надигам и поглеждам Елла. В тъмното не мога да разпозная изражението на тъмните ѝ очи. Тогава осъзнавам, че е посред нощ. Поглеждам покрай Елла към звездното небе. Припомням си синия океан и Осем, който се превърна в черен октопод. И тогава си спомням какво каза Елла точно преди да се телепортираме.
— Елла, измислям ли си, или ти ни каза, че си говорила с Шест? — Тя кимва. — Имаш предвид в съзнанието си, нали?
Елла поглежда встрани.
— Сигурно си мислиш, че съм луда. Продължавам да се питам наистина ли се случи. Може би защото го исках толкова силно… — Елла поклаща глава и поглежда надолу към мен със сериозно изражение. — Не. Не си го въобразявам. Знам, че говорих с нея. Тя каза, че се намира в пустиня. Което би трябвало да значи, че те е стигнала в Ню Мексико, нали?
— Елла, не си луда. И двете знаем, че си съвсем наред — казвам аз, като същевременно масажирам пулсиращите си слепоочия с надежда, че болката и замайването най-сетне ще преминат и мислите ми ще се прояснят. — Най-вероятно развиваш нов завет. Но трябва да разберем как е станало миналия път, за да го направиш отново.