Господар на желанието

– Точно сега, милорд, не сте ни едно от двете, а сте чудесен мил мъж – прошепна тя в ухото му.

Той се стегна, но не се отдръпна. Това бе малка победа, но тя я прие с радост.

Емили прехапа устни и отстъпи назад.

– Почакайте ме една минута, веднага ще се върна.

– Минута или час?

– Минута – разсмя се тя. – Обещавам.

Той кимна и Емили се втурна към стаята, за да си вземе наметалото.

Там стоеше Алис, с доволно изражение на лицето.

– Изненадахте ли се? – попита я прислужницата.

– Защо не ми каза?

Алис ѝ помогна да завърже наметалото.

– Исках да знаете, че негова светлост го направи, не аз. Той попита за датата на сватбата, когато се върнахме от Линкълн.

– Това ли прави снощи?

Алис се усмихна свенливо.

– Благодаря ти. А сега взимай си наметалото и да не го караме да ни чака.

Дрейвън не можа да повярва на очите си, като я видя да се връща само няколко минути, след като беше тръгнала. Бузите ѝ розовееха от щастие, а стъпката ѝ бе лека, когато дойде до него.

Тя беше прелестна. И макар той да знаеше, че няма работа да ходи в дома на баща ѝ, реши, че си струва да понесе неудобството, в името на щастието ѝ.

Ако уважаваше нещо на тоя свят, то това бяха хората, които обичат семейството си.

– Помогни ѝ да се качи – нареди той на Саймън.

– Сигурен ли си? – намръщи се брат му.

Дрейвън кимна.

След като се качиха на конете, той поведе малката група извън двора на замъка.

Щяха да стигнат до дома на баща ѝ точно след залез слънце.

Каква радост, помисли си навъсено той.

Но това щеше да ощастливи Емили и кой знае поради каква причина, за която той не искаше и да си помисля, нейното щастие бе по-важно за него от самотата му.

Предните няколко седмици бяха мъчение за него. Пожелаваше я все по-силно всеки път, щом я видеше. Дори сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, какво би било да зарови лице в падинката на гърлото ѝ и да вкуси солената сладост на кожата ѝ.

Много безсънни нощи си бе представял аромата на косите ѝ върху възглавницата си. Докосването на гърдите ѝ върху неговите. Звукът на стоновете от наслада в ухото му, докато обвиваше крака около кръста му и приветстваше тялото му със своето.

Той изруга под нос, защото всяка пора в тялото му копнееше за нея.

И сякаш това не му стигаше, сега и Беатрикс се бе настанила в дома му. С натежало сърце се помъчи да не мисли за последния път, когато я беше видял.

Дрейвън разтърси глава. Не искаше да си спомня. Най-лесно беше да прогони всички спомени за доброта в живота си. Да прогони миговете на обич и близост. И най-вече трябваше да пропъди всички мисли за Емили, преди напълно да го е подлудила.

Емили пришпори коня си, когато видя стените на бащиния си дом и галопира нагоре по хълма, до вратите.

Години наред тези сиви каменни стени бяха за нея клетка, но въпреки това тя се изпълни с радост при вида им.

Беше си вкъщи!

Томас, стражът с алебарда[14], стоеше на поста си. Тя му помаха и се засмя в отговор на радостния му поздравителен вик, после нареди да вдигнат решетката на портата.