Хамилтън: Кодово название Coq Rouge
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Хамилтън #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-8308-18-2
- Переводчик: Мариян Петров
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Хамилтън: Кодово название Coq Rouge». Краткое содержание книги:
— Не съм сигурен дали мога да приема плик от вас, без да знам съдържанието му. Да се поразходим още малко в тази посока — отговори Фристед.
Руснакът се засмя.
— С удоволствие, господин комисар, с удоволствие. В каква посока?
Фристед свърна по пътя, водещ по посока на големия мост на “Юргорденсбрун” и “Скансен”. Известно време вървяха, мълчейки.
— A сегa да поговорим за пистолета — прекъсна мълчанието шефът на ГРУ. — Мога да ви разкажа следното за това оръжие: То е произведено преди години, но след това е стояло на склад и по този начин не е използвано до момента на експорта му. После се е озовало в голяма пратка, изпратена в Сирия. По такъв начин оръжието е попаднало в сирийската армия и може би — трудно е да се каже със сигурност — е било в някого от армейските офицери там или, възможно е, в танковите войски. Нали войниците нямат пистолети. За да се проследи по-нататъшната му историята обаче, ще е необходимо да попитаме сирийската военна служба за сигурност, а това не ни се иска. Може би ще можем да стигнем докрай, ако е особено важно за вас да знаете продължението на историята. В този момент обаче подобен наш въпрос би привлякъл вниманието и, възможно е, би довел до ненужни последствия, защото би се наложило да накажем някого за нищо. Разбирате ли?
— Не. Не разбирам. Как така “да го накажете за нищо”?
— Точно така, ако бъдем принципни, господин комисар… Убиецът едва ли е офицер от редовната сирийска армия, взел — трябва да се признае — собственото си оръжие и тръгнал към Швеция да убива офицер от шведската служба за сигурност. Не е ли така?
— Не е и не мога да се съглася с това.
— Е, добре. Нека бъде така. Собственикът на пистолета или го е продал на черния пазар, или му е бил откраднат. И ако сега започнем да го разпитваме или нещо от този род, то това ще доведе само до трагични последици за самия офицер, което пък ще привлече ненужно внимание. Разбирате ли ме?
— Не.
— Всичко това зависи от ситуацията в Близкия Изток. Разбирате ли?
— Не.
— В гъсто населения Изток не може да се скрие нищо. Ако направим подобно запитване, то за него ще научат само за седмица в пет столици от Близкия Изток и ще разберат, че руското разузнаване иска да проследи съдбата на оръжие, използвано за убийство в Стокхолм. Разбирате ли?
— Да.
— Добре. Ако това ви е много необходимо, то можете да се свържете отново с мен. Засега обаче мога да ви съобщя само това, че оръжието е доставено в сирийската армия. Че такова военно оръжие имат само офицерите в Сирия и че то вероятно е попаднало в танковите войски или в пехотата. Ясно ли е?
— Ясно е.
Продължиха разходката си покрай Юргорденсканален и се спряха до улична лампа. Фристед разглеждаше съсредоточено слабоватия руски офицер от разузнаването. Цялата ситуация приличаше на сън.
— Ще помисля по въпроса. Благодаря за информацията. А що се отнася до чиновника от Управлението по имиграционните въпроси, то ние ще се опитаме да го хванем. Стига да получа необходимите сведения.
— Довиждане, господин комисар — каза руснакът и му подаде ръка.
След това се завъртя на токове и се отдалечи в тъмнината. Фристед остана на място и го проследи внимателно с поглед. Нямаше ли да се случи нещо с този търговец на данни за бежанците?
След това продължи пътя си по посока на моста на “Юргорденсбрун”. Бе хладно, потърка замръзналите си пръсти и пъхна ръце в джобовете си.
В десния лежеше плик.
Притиснал брадичката си с коленете си, Абделкадер Машраф седеше на зелената пейка и гледаше съсредоточено стоманената врата, намираща се на три метра от него. Все още не можеше да осъзнае, че това бе катастрофа за него. Настроението му се менеше с регулярността на движението на махало — от самосъжаление, защото го очакваше неизбежен престой в затвора, а в по-лошия случай — изселване в ивицата Газа, тоест, на практика, в Израел; до чувство на унижение, защото бе знаел, че всичко ще свърши така, и много пъти бе фантазирал как точно ще се случи. А когато се случи, то съвсем не бе така, както си го бе представял.
Винаги бе казвал, че е от онези, които няма да се дадат живи. Той, Абделкадер Латиф Машраф, не бе някакъв си жалък страхливец като по-малките му братчета, тичащи насам-натам с листовки в ръце и вярващи, че пропагандата и дискусиите за демокрацията могат да доведат до нещо. Този вонящ ционистки агент, лепнал се за Абделкадер Машраф, се бе натъкнал на неподходящия палестинец. Винаги се бе хвалил (сега вече със задна дата, което можеше да изглежда като празни приказки) и никога не се бе съмнявал, че ще настъпи часът, когато ще докаже колко е опасен с оръжие в ръка и че е по-добре да не се сблъскват с него.