Хамилтън: Кодово название Coq Rouge
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Хамилтън #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-8308-18-2
- Переводчик: Мариян Петров
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Хамилтън: Кодово название Coq Rouge». Краткое содержание книги:
— Ще видя какво мога да направя, но това го решава прокурорът. А сега ще се върнем в килията.
Виждайки отчаянието в очите на момичето, Апелтофт се почувства като престъпник. То бе такова слабо същество; високо около 155 см; дребничко, като зверче; облечено зле в онова, което му бяха дали от конфискуваните неща.
— Ти обаче каза, че…
— Сигурна ли си, че не си имала никакви контакти с Фолкесон?
— Не съм, вече ви казах, че не съм! Не, не и още веднъж не! Дяволски детектив! Дяволски проклет детектив!
В кабинета влезе Фристед и те се опитаха с общи усилия да извадят момичето от истерията. След това я замъкнаха внимателно обратно в килията и казаха на дежурния в полицията лекар да й даде успокоително, а самите те се върнаха в залата за заседания, за да съберат нови факти. Карл ги очакваше с нетърпение, но още по изразите на лицата им разбра, че резултатите не са оправдали надеждите им.
— Отказва да признае каквито и да е контакти с Фолкесон — каза Апелтофт и се протегна към кафеварката, но я остави веднага обратно с гримаса на отвращение.
— Най-лошото е, че й вярвам. Вярвам, че казва истината — каза Фристед.
— Така е. Та нали измъкнах нещо от нея, но то е съвсем друго, да ме прости Бог, и ме кара да вярвам, че не би скрила от нас контакт с Фолкесон — поясни Апелтофт и отново посегна към кафеварката.
Наля си кафе и изгледа въпросително останалите.
След това те обсъдиха следващите възможни постъпки. Най-интересен от задържаните бе явно Хедлунд с пълнителя от АК-47. Засега обаче той бе още там, където го бяха затворили след задържането. И ако съществуваше каквато и да е връзка с търговците на крадени вещи или със самите крадци от Сьодертеле, то трябваше да се бърза.
Съществуваха два възможни варианта. Първият от тях бе да бъде известен Неслунд, който сигурно щеше да устрои цирк с бронежилетки и да обкръжи целия квартал. Това обаче можеше да се направи едва след 24 часа. Перспективата въобще не бе блестяща. Вторият вариант бе да се отправят сами натам и да хванат тези момчета, но те можеха да са въоръжени. Това също не бе добър вариант.
— Позволете ми да ги заловя — каза Карл със спокоен и уверен тон, без да оставя съмнения, че ще направи точно това.
И двамата бяха запомнили за цял живот показното изпълнение на Карл с големия чуждестранен автоматичен пистолет.
— Да отидем тримата — предложи Апелтофт.
— Аз не мога, защото точно в десет вечерта трябва да получа едно доказателство, а предполагам, че няма да имам друг шанс — възрази Фристед.
— Не е проблем — каза Карл, — ще хванем тези тримата с Апелтофт без каквито и да е…
Помълчаха малко. След което Фристед им кимна и излезе.
Карл отиде в кабинета си, отвори сейфа и си сложи кобура с револвера, а след това пъхна десетина допълнителни патрона в колана си с цял ред скрити малки отделения и едно голямо, точно на нивото на кръста. Това му напомни за патрондашите, зашити от китайския шивач в Сан Диего във всички панталони, както на официалните, така и на спортните костюми.
Провери предпазителя на пистолета си и го пъхна в голямото отделение на гърба си. След това облече сакото си, оправи вратовръзката си, сложи в един от джобовете на сакото си резервен пълнител за пистолета, заключи сейфа и се отправи към Апелтофт.
Апелтофт вече бе намерил адреса и номера на телефона, а също така карта на Сьодертеле.
— Да тръгваме веднага — каза той. — С всеки изминал час канонадата в пресата ще нараства и клиентите ни могат да изчезнат, така че, мисля, трябва да побързаме.
Карл шофираше с новата си кола към Сьодертеле със скорост от 180 километра в час. Това му бе позволено и от състоянието на пътя, и от закона.
Известно време те изучаваха жилищния квартал. Намираше се в края на града. Къщите бяха ниски и еднакво високи. Тримата араби живееха на последния, третия етаж в една от отдалечените сгради. В квартирата бе светло и от време на време се появяваха сенките на поне двама души. Къщата нямаше таван. Следователно входът и изходът, от които можеха да се възползват, бе само един.
— Въпреки че, почти сигурно, в такива къщи има още и мазе с пералня и други подобни? — поинтересува се Карл.
— Възможно е дори да е свързано със съседните, макар че при тези чужденци вратите обикновено се заключват.
— Няма значение — каза Карл. — Сега ще влезем, ще се изкачим и ще ги хванем.
Карл влезе през портата между сградите и Апелтофт го последва. Приближиха се до първата врата, водеща към мазето, но когато Карл натисна дръжката й, тя се оказа заключена. Той въздъхна, извади необикновената си връзка ключове, подбра необходимия му инструмент и отвори вратата толкова бързо, колкото ако бе действал с истински ключ.