Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Без някаква особена причина. Това няма нищо общо с коментара на Нейт за бедрата ми. Или защото вече знам, че от топеното сирене се пълнее ужасно, тъй като преди няколко часа потърсих за него информация в „Гугъл“ и разбрах, че имало милиони калории и че просто само се чуди как да скочи върху бедрата ти и да ги покрие с вдлъбнатини.
„Да бе, странна работа. Днес просто нямам никакъв апетит“ — казвам си аз, докато вървя по тротоара и отпивам от кафето си. И стомахът ми не къркори, защото съм гладна. Просто издава някакви чудати звуци, защото… Е, не съм много сигурна защо, но очевидно има много причини.
— Ох! — провиквам се аз, когато някой се блъсва право в мен и разлива кафето по цялата ми блуза. — Гледай къде вървиш, кретен такъв! — изревавам.
Виждате ли каква нюйоркчанка ще стане от мен, а? Съвсем доскоро най-вероятно щях да започна да ломотя някакви извинения и съжаления, но сега вече се чувствам истински вбесена. Особено когато свеждам очи към блузата си и виждам как кафявите петна от кафето проникват все по-дълбоко в нея.
— Ти гледай къде вървиш! — реве в отговор човекът, който току-що ме блъсна.
Ама че нахалство!
Вдигам глава и се завъртам на пета. Чакай малко, това не е ли…
— Ти?!
Изкрещяваме го заедно така, че прозвучава като стерео. Вдигам очи към човека в елегантния сив костюм, застанал срещу мен, към човека, който току-що се блъсна в мен, защото не гледаше къде върви, и който току-що унищожи блузката ми и ме изгори с кафе, защото беше твърде зает да си говори по телефона, за да гледа къде върви.
И се оказва Нейт.
Вторачва се в мен с шокирано изражение на лицето.
— Ще ти звънна по-късно — изрича рязко в блутута си.
Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Това е той! От всичките хора в Манхатън да се сблъскам точно с него!
Поправка — той да се сблъска с мен!
И не щеш ли, изумлението ми е изместено от гняв.
— Гледай къде вървиш, когато говориш по телефона! — тросвам се аз.
— Ти ми налетя! — смръщва се като градоносен облак той.
— Не е вярно! — ахвам аз и гласът ми се извисява възмутено. Но пък какво друго може да се очаква от Нейт, освен да прехвърли вината върху мен! — Ти беше този, който си говореше по телефона и не обръщаше внимание къде върви! И погледни, заля ме с кафе! — И посочвам вбесено към блузата си, която вече започва да заприличва на ръчно боядисаните дрехи на Робин.
И ако бях очаквала той да се извини, се оказва, че дълбоко съм се лъгала.
— Предупредих те за вредите от пиенето на кафе — изрича с безстрастен тон той.
— Какво? — ококорвам се аз, неспособна да повярвам на наглостта му. — Значи сега аз съм виновна, така ли?!
— Е, не аз бях този, който пиеше кафе, нали?
— Ти беше този, който си говореше по телефона и не гледаше къде върви! И ме блъсна по най-безочлив начин! — срязвам го нетърпеливо.
— Не, ти се блъсна в мен!
Осъзнали, че започваме да се въртим в порочен кръг, двамата спираме едновременно и се гледаме на кръв. Не мога да повярвам! До миналата седмица не го бях виждала десет години. И всичките тези десет години прекарах във фантазии за него как се сблъскваме на улицата, обаче нищо не ставаше. И ето че най-сетне се сблъскахме на улицата, а ще си извадим очите.
— Между другото, забравила си някои твои тоалетни принадлежности у дома — изрича неловко той, пъхва ръце в джобовете си и раздрънква дребните си монети. — Смятах да ги изпратя до галерията.
— Изобщо не си прави труда! Изхвърли ги! — отсичам бързо.
Божичко, как се стигна до тази ситуация? В един момент си разкъсваме взаимно дрехите, а в следващия обсъждаме изхвърлянето на моята четка за зъби.
— Ами, значи това е…
— Да, това е.
Няколко секунди никой от нас не казва нищо. А после телефонът му започва да звъни като камбана, отброяваща края на връзката ни. Какъв по-подходящ начин да сложим точка, наистина!
— Извинявай, но трябва да се обадя и…
— Да, естествено — кимвам. — Довиждане, Нейт!
Оставям го на средата на тротоара, обръщам се и тръгвам напред.
След всичките тези години най-сетне успях да го оставя зад гърба си и този път вече няма връщане назад.
Седемнайсета глава
— Искаш ли саке?
По-късно на същата вечер си тръгвам от работа и бързам да стигна до „Уаби Саби“ — кокетно японско ресторантче, скътано под магазин за антики в Челси. Заварвам сестра си вече да ме чака на суши бара.