Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Всъщност колкото и невероятно да звучи, но по време на цялото хранене установявам, че нещата, които доскоро намирах за мили и забавни, сега ме изкарват от кожата ми. Например начинът, по който си слага гела на косата така, че я кара да щръква напред, или как издава онзи идиотски съскащ звук между зъбите си, докато се смее, или как споменава своята телевизионна игра „Тлъсти мангизи“ сигурно милион пъти.
— Дали и преди е говорел толкова много за телевизионната си игра, а аз не съм забелязвала? — прошепвам на Кейт.
Тя спира насред поднасянето на поредната хапка сашими с риба тон към устата си и отбелязва:
— Нали нямаше да му обръщащ внимание?
— Опитвам се! — извисявам глас в протест аз. — Само че не е толкова лесно!
— Е, не се притеснявай. Вече си тръгва — казва тя и махва с пръчиците си към него.
— Така ли? — Изпълнена с невероятно облекчение, аз се обръщам, за да видя, че мястото до мен най-сетне е празно, а той се насочва към изхода. — Слава богу! — възкликвам и усещам как от плещите ми пада огромен товар. — Не стига, че на обед се сблъсках с него, та и сега! Само за един ден! Как го наричаш това?
— Малшанс — отговаря кратко и ясно Кейт.
Кимвам и се връщам към храната си, обаче нещо дълбоко в мен не ми дава мира. Дали това е просто нещастно съвпадение?
— Но винаги има и друга причина, разбира се — обажда се Кейт, сякаш разчела мислите ми.
— Какво? — подскачам стреснато.
— Може би се опитва да намери начин да си те върне.
— И как? Като ме преследва ли? — смръщвам се аз.
— Като се сблъсква „случайно“ с теб! — поправя ме сестра ми. — Спомняш ли си как правеше с Пол, който ни носеше вестниците?
Бях забравила за това — или по-точно, бях го изтрила от съзнанието си. Но ето че сега всичко нахлува обратно и аз примигвам от унижение. Когато бях на дванайсет години, бях си харесала вестникарчето и непрекъснато си търсех извинения да се сблъсквам с него — разхождах кучето по неговия маршрут, по нарочна случайност се оказвах на портата, когато той се появяваше, а веднъж дори тръгнах да го преследвам, докато разнасяше вестниците с колелото си. Боже, какъв срам!
— Но Нейт не би го направил! — махвам с ръка аз. — Той искаше да скъсаме толкова, колкото исках и аз!
— Сигурна ли си, че не си наранила гордостта му, а? — повдига вежди Кейт. — Нали се сещаш — такива като него обикновено се ръководят от принципа „Скъсай ти, преди да са скъсали с теб“.
Сбърчвам замислено чело. Връщам се мислено към скандала в таксито и накрая тръсвам глава.
— Да, сигурна съм! Не е възможно да ме преследва!
— Е, просто предположих — свива рамене Кейт. — Още саке? Влагам твърде много смисъл във всичко това. Случайното сблъскване с Нейт определено е неприятно, но не виждам никаква особена причина. Просто съвпадение.
— Ами… да, ако обичаш! — И й поднасям чашата си.
Както каза и тя, това си беше просто малшанс.
Осемнайсета глава
Но въпреки това, когато на следващата сутрин тръгвам за работа, си отварям очите на четири. Както и на обяд, когато излизам от офиса, за да купя обяд. Нося кафето си супервнимателно, просто за всеки случай. Но не, наоколо не се вижда Нейт, говорещ по телефона, настъпващ право срещу мен. Не се вижда и по ресторантите. Всъщност движа се в зона, свободна от Нейт.
Вярно е, че няколко пъти зърнах мъж със сив костюм в тълпата и сърцето ми се сви, но за мое щастие се оказа грешка. Просто плод на нервите и притесненията ми.
Към края на деня вече се чувствам доста по-спокойна. Осъзнавам, че съм била голяма глупачка. Вярно е, че случилото се вчера беше малко стряскащо и доста вбесяващо — колкото и да топя блузата си във „Вениш“, петната от кафе надали ще излязат, а после, вечерта, появата му ме лиши от възможността да се насладя на сушито си — но да погледнем разумно на нещата, всичко беше просто съвпадение. Закон на Мърфи. Лош късмет.
Наречете го както желаете, но надали си струва да му обръщам голямо внимание.
— Знам, че звучи налудничаво, но по едно време започнах да ставам параноична — изричам, останала без дъх, и поглеждам към Робин, която пъшка на тренажора до мен.
Това е на следващата вечер, след работа, и двете с Робин решихме да оползотворим до максимум безплатните пропуски за частния фитнес салон на сестра ми и сега си помпим тихичко. „Помпим“ е меко казано. Ето — скоро „почти припадаме“.
И въпреки че сестра ми сама ми предложи безплатните пропуски, бе искрено изненадана от моята нетърпеливост. „Какво? Искаш да отидеш още тази вечер?!“ — бе възкликнала изумено, на което аз й бях отговорила, че нямам търпение да вляза във форма и че какъв по-подходящ момент от настоящия.