Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Дадоха ми! – отговори с една дума.

– И като ти го дадоха, ти какво направи?

– Не мога да си спомня. Защото едва вдигнах тежкия ятаган – и се свлякох на земята, затова. Загубил съм съзнание.

Огледа безизразните им лица. Взе да нарежда едно след друго:

– Зарадвах се, че е дошъл краят на петгодишното ми робство. Отървах се от моя ад, от веригата, от греблото. Но съм избързал да се радвам. Хвърлиха ме в някакво подземие. Сутрин и вечер ме подлагаха на разпити. После пък ми остригаха косата, брадата и се хвърлиха да ме прегръщат като брат. Свободен съм вече, си рекох и целунах родната земя. Излъгал съм се. Преследват ме с подозрения, разпити, въпроси. Ако не съм Исмаил от Алаийе, кой съм тогава?

Петимата мъже се спогледаха.

– По-добре да си бях останал роб гребец на венецианския кораб, да дрънкам с веригата и да удрям греблото. Братското недоверие ми тежи повече от синджирите на неверника. Каква е тази работа – да не ми вярвате, че съм Исмаил от Алаийе?

Ледените кристали в зениците им като че ли започнаха да се стапят. Даже белобрадият моряк най-вдясно не успя да скрие, че се усмихва под мустак.

– Виж ти! – смъмри го Идрис Реис. – И в испанските тъмници ли говореше така наперено?

– Че как да приказва, ага! – продума този, който седеше до него. Те нямат милост, като нищо са му изтръгвали езика през гърлото. При тях няма разпити без изтезания. На всеки въпрос режат пръст или изтръгват нокът, или пък разтеглят цялото тяло като ластик. На теб какво ти направиха? Имаш ли някакво потвърждение?

За Алехандро това бе възможно най-лесният отговор. Та нали по тялото си имаше цял куп доказателства, за които не можеше да си спомни как ги е получил, но свещеникът с отварата му беше казал, че са „испански спомени“.

Свали джепкена си и с яд, като дълбоко обиден човек, го запокити на пода. С един замах разкъса копчетата, обърна се с гръб към мъжете, смъкна ризата от широките си плещи и я пусна долу.

Усети как петимата мъже занемяха при вида на белезите от изтезанията и битките. Те не сваляха очи от незаличимата карта, която бяха минали по гърба му бичовете, изплетени от биволски черва с остриета от тенекии и олово. Белезите се проточваха върху плешките и раменете като същински кръстосани пътища.

– Това достатъчно ли е? – процеди през зъби и бавно се обърна. Ако не е, имам и други доказателства.

Гърдите му по нищо не се различаваха от гърба. Дълбоки белези от бич. Под зърната – дупки, издълбани с нажежени железни шишове. Рани от саби. Сбръчкани вдлъбнати следи от куршуми по месестите части.

– Да не ви заблудя – не всички са от тъмниците! – опита да се усмихне. - Тези рани са от битките.

Онемяха.

– Ако и това не е достатъчно да ви докаже, че аз съм Исмаил от Алаийе, син Мурад Реис – има и още! – пое дълбоко въздух той и тръгна да си събува обувките.