Света троица [Войните на Розите-2]

Той въздъхна уморено и потупа Джон по рамото.

— Стой наблизо! — каза му.

Под строй войниците тръгнаха след двамата. Солсбъри чувстваше годините си с всяка крачка, но възможността да приключи с родовата вражда веднъж завинаги потискаше умората на плътта. Йорк и кралят се изнесоха от центъра на събитията. Сега вече войната се водеше между Невил и Пърси, като силите на Невил два до три пети превъзхождаха тези на врага.

Солсбъри и синът му се движеха след тях по главната улица, тъкмо навреме, за да видят как Съмърсет и охраната му нахлуват със сила в една кръчма. Стотина ярда по-нататък Уорик притискаше хората на Пърси и не им даваше нито въздух да си поемат, нито да планират. Въпреки това Съмърсет сам беше влязъл в капана и той видя възможността да направи Йорк свой длъжник. Внезапно спря и събра хора около разбитата врата на кръчмата, като своевременно изпрати други в задната част на сградата, за да препречи патя им за отстъпление. Вътре беше тъмно и тихо и никой не бързаше да се хване за меча или брадвата, и да се втурне срещу онези, които ги очакваха.

— Кесия със злато за рицаря, рицарско звание за простонародния човек — заяви Солсбъри пред войниците около себе си. — Онзи, който повали Съмърсет, ще си избере наградата.

Това бе достатъчно да убеди нерешителните и те се юрнаха към вратата, като четирима от тях влязоха вътре. Солсбъри зачака, а отвътре се чуваше тупурдия и сумтене, звън от удар на метал върху метал. Още от неговите мъже влязоха и тропотът и стенанията се засилиха. Той прехапа устни от раздразнение. Искаше да продължава, да види как посичат всички хора на Пърси.

— По-бързо, хайде! Повече влезте! — скастри ги той.

Докато говореше, от вратата се показа една фигура и по цялата улица настъпи мълчание. Доспехите на Съмърсет бяха почервенели от кръв и както бе застанал на прага, тя се стичаше свободно по излъсканата им повърхност и капеше по земята. Той дишаше учестено, но щом съзря Солсбъри, надигна тежката си брадва с две ръце, а очите му заблестяха. Нямаше и помен от онези, дето бяха влезли вътре, за да го убият, нито пък от собствената му охрана.

Съмърсет беше сам.

— Невил! — извика той и пристъпи напред към светлината. Сякаш изобщо не го беше грижа за въоръжените мъже, които го обграждаха отвсякъде. — Предателят Невил! — изрева с пълен глас.

Един от рицарите на Солсбъри затича към него и той се завъртя, за да го посрещне, като заби брадвата си във врата му с ужасяваща сила, преди мъжът да успее да го удари.

— Хайде, Невил, ела насреща ми! — изкрещя Съмърсет с прегракнал глас. — Ела, предателю!

Страшна гледка беше херцогът, целият облян в кръв, който стоеше там и ги подканваше да влязат. Тълпата от войници бе застинала в суеверно страхопочитание и само го измерваше с очи. Солсбъри се стегна, готов да бъде нападнат, щом Съмърсет се показа на улицата. Един як воин бързо пристъпи напред и с трясък удари херцога странично, като огъна огромна вдлъбнатина в плочките на доспехите му и го накара да стаи дъх. Ответният удар заби брадвата в гърдите на мъжа от долу нагоре, проряза ризницата му, като десетина пръстена се пръснаха по уличните камъни и прозвънтяха, сякаш се търкулнаха монети. Войникът се срути по лице, а Съмърсет отново вдигна оръжието си с огромно усилие. И докато го стоварваше върху гърба на падналия мъж, закачи провисналата отгоре табела с името на кръчмата. Солсбъри видя как Съмърсет поглежда натам, освобождавайки със сила острието от костта.