Света троица [Войните на Розите-2]

Дери Бруър се озова срещу цял поток от мъже насреща си, докато се спускаше по хълма и крещеше да държат позицията. За бога, животът на краля беше в опасност, но ако всички напуснеха барикадите, щяха да загубят битката. Отдалечавайки се от площада, той видя група войници, които се бутаха и тичаха нагоре. В подножието на града се разнесе гръмогласен, ръмжащ рев, щом Йорк и Солсбъри откриха, че барикадите нямат защита. Силите на краля се оттегляха пред тях и оставяха преградите да се рушат.

Шокиран, Дери спря насред улицата. Раменете му се блъскаха в мъже, които все още се мъчеха да преминат, докато накрая той се прилепи към една стена и бе оставен на спокойствие. Никой не мислеше трезво, когато монархът бе в опасност. Верните му войници бяха загубили ума си от гняв, решени да отблъснат всеки, който ще заплаши персоната на краля. Дери преглътна, усещаше устата си суха. Още преди си знаеше, че едва ли ще има полза от него в този поход на север. Главният шпионин на краля работеше потайно, разкриваше предатели или пък прерязваше гърла в тъмното. На яркото утринно слънце, на открито по улиците той беше просто още едно тяло, дори без доспехи, които да го предпазват.

Спусна се по хълма и видя, че редиците на Йорк вече пробиваха, блъскаха маси и трънаци настрани като обезумели. Някои от онези, дето бягаха от бариерата, вече започваха да се обръщат, осъзнали заплахата. Предпочетоха да продължат нагоре до билото, може би с надеждата да се опитат да минат обратно през града. Дери поклати огорчено глава. Йорк имаше далеч по-голяма армия, два пъти повече от войниците, наобиколили краля. Резултатът можеше да бъде само един, особено сега, след като раниха краля. Господ сигурно е замижал в момента, когато този точно стрелец е изпратил стрелата си, толкова голяма поразия бе направила тя.

С усилие той пое въздух в дробовете си и усети как сърцето му тупка, а ръцете му треперят. Можеше да се измъкне, почти сигурен беше. Обмислил беше път за бягство още щом навлязоха в града, както си му беше навикът. Манастирът се извисяваше над града и Дери знаеше, че може да тича до него. Нямаше да е трудно да намери някое расо и да го облече, да се скрие или сред монасите в техните покои, или пък да поеме по някоя пътека на запад от града, преди Йорк и Солсбъри да достигнат площада. Ако стореше така, знаеше, че ще оцелее, за да занесе новината на кралицата. Каза си, че някой трябва да се спаси оттук. Някой трябваше да остане жив след тази трагедия, която все още набираше сила, и това спокойно можеше да е той. Зърна една пресечка на главната, която водеше надолу. Можеше да пресече пътя на приливната вълна и просто да изчезне. И преди го беше правил. Йорк нямаше да го остави жив, това беше от сигурно по-сигурно. Наблюдаваше как редиците бодри воини на Йорк си проправят път нагоре към мястото, на което бе застанал. Пътят между двете армии се беше изчистил, като целият площад бе наблъскан с хората на краля. Йорк и Солсбъри идваха с кървясали за мъст очи, а Дери стоеше сам по средата.