Света троица [Войните на Розите-2]

— Занесете краля в манастира, в безопасно убежище. Пазете го добре на свещена земя, с цената на живота си и доброто си име. Едуард? Ти ще идеш с тях.

Йорк беше онзи, който се пресегна и докосна хирурга по рамото, прекъсвайки работата му.

— Отдръпнете се от краля, сър. Можете да го придружите до манастира, но той трябва да се махне от това място.

Скрътън вдигна поглед за първи път и замръзна от страх при вида на Йорк, застанал пред него в пълно снаряжение. Човекът знаеше, че денят се развиваше лошо за кралските сили — видя пред себе си мъжа, отговорен за всичко това, с изваден меч, стъписа се и започна да пелтечи:

— Не бива, не може… милорд, не може да го местите.

— Не. Трябва. Отстранете се и оставете хората ми да го отведат в безопасност. Подчинявайте ми се, сър. Няма да гледам как разни полудели мъже тъпчат краля ми тук.

Скрътън се изправи, като избърса окървавените си ръце в престилката, и започна да прибира инструментите и лентите от ленен плат в чантата. Един от мъжете на Йорк подхвана краля под мишниците, а друг го сграбчи за краката и двамата го понесоха, за да го изведат от центъра на хаоса и крясъците наоколо. Кралят стенеше, почти в безсъзнание и твърде слаб, за да реагира. Йорк извика още двама свои капитани и дузина яки войници, които да придружат процесията с краля, като им заповяда да убиват всеки, който се изпречи на пътя им, независимо от кои цветове е и на кого се подчинява. Неговите заповеди щяха да имат по-висока стойност от всички други, беше се подсигурил за това. И, най-важното, синът му щеше да е жив и здрав и в безопасност. Кралският хирург се окопити и тръгна след малката групичка, която изведе Хенри от битката и се запъти към манастира. Йорк гледаше как синът му върви чак докато се изгуби от погледа му зад все още бушуващата маса от войници.

Солсбъри или беше слязъл от коня, или пък бяха убили животното под него. Графът си бе проправил път с бой до същото място с кървави павета и парчета раздрано зебло и сега дишаше тежко, зачервен и облян в пот. Сър Джон Невил стоеше зад него и пазеше гърба на баща си, като гледаше кръвнишки всеки, който би могъл да се опита да атакува изненадващо Солсбъри.

— Къде е кралят? — попита той.

Йорк се обърна към него и вдигна забралото си, за да отговори.

— Накарах да го отнесат в манастира. Беше тежко ранен, но е при нас, жив — изведнъж осъзна, че са победили, и гърдите му се изпълниха с гордост. — Ще заповядам да надуят роговете и да обявят примирие. Вече няма за какво да се бием.

— Не! — сряза го Солсбъри. — В никакъв случай! Аз имам тук работа да довършвам. Ти ми обеща, закле се в приятелството ни. Няма да свирят никакви рогове, Ричард! Пърси и Егремонт са живи. За мен битката ще свърши с тях.

Йорк присви очи при вида на толкова много агресия у бащата и сина.