Света троица [Войните на Розите-2]

Отдясно воините на Солсбъри с трясък ги достигнаха, което накара хората на Йорк да им подсвиркват и да се подиграват, че са закъснели за битката. В този момент не виждаше Солсбъри, но графът сам щеше да стигне до краля. Пришпори коня си нагоре към битката, раздвижи дясното си рамо и стисна здраво щита, после спусна забралото и се вгледа в света наоколо само през тясната цепка. Рицарите му знаменосци яздеха от двете му страни и войниците му викаха „Йорк“, докато се изкачваха, готови да излеят цялото си отчаяние от барикадите върху онези нещастници, дето ги бяха изоставили.

Приближавайки Сейнт Питърс Стрийт, Йорк виждаше единствено хаос около себе си. В единия край на площада се водеха боеве, чуваше ги. Пред него кралските войници сякаш бяха готови да отстъпват все по-назад и по-назад, след като нямаше кой да ги командва. Излезе на кон в първата редица на войската си и тръгна напред редом с тях. Неведнъж забелязваше как отделни кралски воини спират и ги поглеждат със зъл поглед, но после им обръщаха гръб и бързаха да се отдалечат. Озари го вдъхновение, когато групичка от трима се строи току пред него и зае позиция с брадвите си, явно готови да ги използват.

— За бога, махайте се от пътя ми и вървете да защитавате краля! — изрева им Йорк. И вътрешно се усмихна, когато те също се обърнаха и хукнаха към мястото на шумотевицата пред тях. Йорк поклати глава при вида на пълната неразбория наоколо. Капитаните му държаха мъжете си в идеален ред, пращаха хора в страничните улички, за да може след време да са обградили изцяло пазарния площад. По пътя си се натъкнаха на хората на Солсбъри, които вършеха същото, ревейки името на покровителя си, за да не се нападнат взаимно по погрешка.

В периферията на самия площад Йорк най-сетне откри, че пътят му е преграден от решителна армия. Обезпокоен за сина си, той благодари на Бога, че там май нямаше стрелци, една от многото прояви на добрия им късмет през този ден на чудеса. После предпазливо огледа стената от щитове насреща си, но хората му продължиха да вървят напред без колебание и започнаха да тичат, а всеки капитан контролираше своите, доколкото може. Йорк ги чу как крещят, за да му отворят път, и двамата с Едуард бавно поведоха конете си напред, без да обръщат внимание на биещите се и умиращи мъже от двете си страни. Те разчупиха стената от щитове и им отвориха тясна пътечка насред тъпканицата. Тогава Йорк забеляза как над тълпата литват стрели. Веднага слезе от коня си, за да не стане твърде видима мишена. Едуард от Марч и рицарите му знаменосци се смъкнаха на земята до него, оставяйки конете си да бъдат погълнати в сблъсъка на биещите се мъже. Синът му се оглеждаше изумен, извадил пред себе си гол меч.