Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Обикалят главно на север и на изток оттук — обясни Хардинг. — Но когато се разболеят, обикновено се намират някъде при това място.
Интересна загадка, помисли си Ели. Как ли се обясняваше периодичността на отравянията? Тя посочи другия край на поляната.
— Виждате ли онези ниски храсти с тънките клонки?
— Западноиндийски люляк — кимна Хардинг. — Знаем, че е отровен. Животните не го ядат.
— Сигурен ли сте?
— Да. Следим ги на видеоекрани, освен това специално проверих изпражненията им. Стегозаврите не ядат от тези храсти.
Melia azedarach, известна още като западноиндийски люляк, съдържаше няколко вида отровни алкалоиди. Китайците използвали растението като отрова за риба.
— Не го ядат — повтори ветеринарят.
— Интересно — рече Ели. — В противен случай щях да кажа, че животното има всички симптоми на отравяне с Melia: унес, мехурчета по лигавиците, разширяване на зениците.
Тя прекоси поляната, за да разгледа растенията по-отблизо, и се наведе над тях.
— Прав сте — каза Ели. — Храстите не са окършени. Няма признаци животните да са яли от тях. Никакви.
— Не забравяйте и интервала от месец и половина — напомни лекарят.
— Колко често стегозаврите идват тук?
— Горе-долу, веднъж седмично — отвърна той. — Обикалят отредената им територия, бавно описват кръг и се хранят с растителността по пътя. Такъв един кръг извървяват за една седмица.
— Но се разболяват само веднъж на месец и половина.
— Правилно — каза Хардинг.
— Скучно ми е — обади се Лекс.
— Шшшт, доктор Сатлър се опитва да мисли — каза Тим.
— Да, но без успех — рече Ели и се отдалечи по поляната.
Зад себе си чу гласа на Лекс:
— Иска ли някой да поиграе с мен?
Ели се взираше в земята. На много места по поляната имаше скали. Някъде отляво се чуваше шумът на прибоя. Между скалите бяха пръснати дребните плодове на люляка. Може би животните ядяха само тях, а не цялото растение. Но бе малко вероятно. Плодовете на западноиндийския люляк бяха ужасно горчиви.
— Откри ли нещо? — попита Грант, който бе дошъл при нея.
— Само скали — въздъхна Ели. — Плажът сигурно е наблизо, всички скали са гладки. Освен това са подредени на купчинки.
— На купчинки ли? — повтори Грант.
— Те са навсякъде. Виждаш ли онази там? — посочи тя.
Още докато го казваше, се сети какво представляват купчините. Камъните бяха огладени, но това нямаше нищо общо с океана. Бяха струпани на малки пирамиди, все едно някой ги беше изхвърлил.
Животните използваха тези камъни за смилането на храната.
Много птици и крокодили поглъщаха камъчета, които се събираха в мускулеста торбичка, част от храносмилателната им система, наречена воденица. Притискани от мускулите, камъчетата допринасяха за раздробяването на грубата растителна храна, преди тя да стигне до стомаха, и улесняваха храносмилането. Някои учени смятаха, че динозаврите също са поглъщали такива камъни, защото зъбите на тревопасните бяха малки и почти не бяха износени, което доказваше, че не са участвали активно в храносмилането. Затова учените предполагаха, че динозаврите са поглъщали храната си цяла, а камъните във воденицата са смилали грубите растителни влакна. Освен това до някои от намерените скелети имаше купчина камъни, разположени при коремната област. Тази хипотеза обаче не беше потвърдена и…
— Камъни за храносмилане — каза Грант.
— Да, и аз мисля така. Те поглъщат камъните, които след няколко седмици се износват и стават гладки. После ги изплюват и се образуват купчините, които виждаме. Тогава поглъщат нови камъни, а заедно с тях и плодовете на люляка. Затова се разболяват.
— Дявол да го вземе! — възкликна Грант. — Сигурен съм, че си права.
Той огледа купчината камъни и ги опипа с пръсти, поддавайки се на инстинкта си на учен. После внезапно спря.
— Ели — каза Грант, — виж!
— Хайде, новак! Право в ръкавицата! — изкрещя Лекс и Дженаро запрати топката към нея.
Тя му я върна с такава сила, че ръката го заболя.
— По-полека, де! Аз съм с голи ръце!
— Слабак! — презрително каза Лекс.
Дженаро ядосано метна топката към момиченцето и чу как тя шумно изплющя върху кожата на ръкавицата.
— Така вече става — рече доволно Лекс.
Застанал до динозавъра, Дженаро продължи да играе с Лекс, докато разговаряше с Малкълм.