Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
Не разполагаше с повече време за размисъл, защото след първоначалното изумление (Малатеста изглеждаше толкова смаян, колкото беше и той самият), италианецът вече връхлиташе, черен и заканителен, насочил към него шпагата. Изведнъж отмалата на капитана изчезна като по чудо. Нищо не вдъхва повече сили в кървавите разпри от старата омраза. А неговата се разгоря, както можеше и да се очаква, по-жива и пламтяща отвсякога. Тъй че желанието да убива се оказа по-могъщо от инстинкта за самосъхранение. Дори Алатристе се оказа по-бърз от противника си, защото, когато дойде първият удар с шпага, той вече беше забил нозе в земята, отклони го с неочаквано движение и върхът на собствената му шпага се озова на педя от лицето на другия. Последният отскочи назад, за да се изплъзне. И този път капитанът забеляза, че на онзи кучи син му се беше изпарило всякакво желание да подсвирква „тирури-та-та“ или каквато и да било друга проклета мелодийка.
Преди италианецът да се съвземе, Алатристе настъпи заплашително много отблизо с шпагата и камата, тъй че на Малатеста не му остана нищо друго, освен да отстъпи и да си осигури пространство, за да направи своя ход. Сблъскаха се отново, стремително и точно под стълбата за абордажната кула. После продължиха боя отблизо с камите и удряйки извитите куки на шпагите си, докато стигнаха до вантите на другия борд. Тогава италианецът се блъсна в камбанката на едно от оръдията, което се намираше там, загуби равновесие и Алатристе изпита истинско удоволствие, виждайки страха в очите му, когато се обърна, замахна първо с лявата, после с дясната ръка, с върха на острието и с опакото на ръката, но за лош късмет в последното движение шпагата на капитана се обърна откъм плоската част. Последното беше достатъчно, за да нададе другият възклицание на дива радост. С ловкостта на змия той нанесе толкова поривист посичащ удар, че ако Алатристе не беше успял да отскочи напълно замаян, в същия миг щеше да предаде Богу дух.
— Колко е малък светът — промърмори Малатеста, като едва си поемаше дъх.
Все още изглеждаше изненадан, че вижда там стария си неприятел. От своя страна капитанът не каза нищо, задоволи се единствено да заеме стабилно позиция и да остане нащрек. Стояха така вторачени един в друг, с шпаги и ками в ръцете, приведени и готови да нападнат. Около тях битката продължаваше и хората на Алатристе все така отнасяха по-тежката част. Малатеста хвърли един поглед наоколо си.
— Този път губиш, капитане… Хапката беше прекалено голяма.
Италианецът се усмихваше самоуверено, черен като смъртта, а белезникавата светлина на фенера правеше по-дълбоки белезите и следите от едра шарка по лицето му.
— Надявам се — додаде той, — че не си домъкнал хлапето в тая навалица.
Това беше едно от слабите места на Малатеста, прецени Алатристе, докато му нанасяше един висок удар: говори прекалено много и това отваря пролуки в защитата му. Върхът на шпагата докосна италианеца по лявата ръка, това го накара да изпусне камата си с ругатня. Тогава капитанът връхлетя там, където беше останал непокрит, разчитайки на своята кама. Замахна така ожесточено с нисък удар, че счупи оръжието си, забивайки го по погрешка в оръдието. За един миг с Малатеста се гледаха съвсем отблизо, почти вкопчени един в друг. После двамата мигом изтеглиха назад шпагите, за да спечелят пространство и всеки да нападне преди другия. Но докато се подпираше върху топчето със свободната ръка (същата, която го болеше), капитанът успя да ритне силно италианеца и да го блъсне в борда и вантите. В тази секунда се чу голяма врява откъм гърба им, от палубата между гротмачтата и абордажната кула. Звънът на нови стоманени остриета се разнесе по палубата на кораба. Алатристе не се обърна и не изпусна от очи неприятеля си. Ала по отчаяното лице на онзи, и изписалото се внезапно по него погребално изражение, успя да разбере, че Себастиан Копонс току-що е взел на абордаж „Никлаасберген“ откъм носа. За да го потвърди, италианецът отвори уста и изруга ужасяващо на майчиния си език. Спомена нещо за Исус Христос и Пресветата Дева.