Златото на краля

— Тръгваме — рече той на Хуан Хакета.

Другият се поколеба за миг.

— Къде са Суарес и Галеона? — попита неспокойно той. — Съжалявам, капитане, но не мога да оставя… — изведнъж спря и се взря настойчиво в моя господар под светлината на горната палуба. — Извинете ме… Наложило се е да ги убиете, за да им попречите да слязат.

Замълча за момент.

— Да ги убиете — повтори едва чуто той, смутен.

Прозвуча повече като въпрос, отколкото като нещо друго. Ала отговор не последва. Алатристе продължаваше да се оглежда наоколо.

— Напускаме кораба — каза той, обръщайки се към хората на палубата. — Помогнете на ранените.

Хакета все така го гледаше. Изглежда, че още очакваше отговора му.

— Какво стана? — попита мрачно.

— Те няма да дойдат.

Най-сетне се беше обърнал с лице към другия, много хладен и много спокоен. Онзи отвори уста, но после не каза нищо. Остана така за секунда и накрая предпочете да тръгне с останалите мъже, да се подчини. Лодките и светлините се приближаваха още повече и нашите хора започнаха да се спускат по стълбата към пясъчния гребен, който морският отлив оголваше под галеона. Като поддържаха внимателно Енрикес Левичаря, който кървеше обилно от счупения нос и имаше няколко лоши рани по ръцете, Бартоло Кагафуего и мулатът Кампусано, чието чело беше превързано като с тюрбан, слязоха долу. От своя страна Хинесильо Хубавеца помагаше на Сарамаго, който охкаше и куцукаше поради прободна рана в бедрото, дълбока педя и половина.

— Платната и мачтите замалко да ме отнесат — жалваше се Португалеца.

Последни бяха Хакета, който, преди да тръгне, затвори очите на побратима си Сангонера, и Хуан Еслава. Колкото до Андресито Петдесетте удара, не се налагаше никой да се занимава с него, защото преди малко беше издъхнал. Копонс се появи от стълбата на трюма и без да погледне към никого, се отправи към борда. В този момент оттам се подаде някакъв мъж и аз разпознах, че това беше онзи с червеникаворусите мустаци, който следобеда беше разговарял с ковчежника Олмедийя. Носеше същите дрехи на ловец, беше въоръжен до зъби, а подир него се появиха още неколцина. Въпреки предрешването им всички имаха вид на войници. Огледаха с професионално любопитство телата на мъртвите ни другари, оплесканата с кръв палуба, а онзи с червеникаворусите мустаци остана втренчен в трупа на Олмедийя. После отиде при капитана.

— Как стана? — пожела да узнае той, като посочи тялото на ковчежника.

— Просто стана — отвърна Алатристе лаконично.

Другият впи в него зорки очи.

— Добра работа — каза накрая със спокоен тон.

Алатристе не отговори. През борда продължаваха да се качват тежковъоръжени мъже. Някои носеха аркебузи със запалени фитили.

— Аз поемам кораба — каза онзи с червеникаворусите мустаци — в името на краля.