Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
— Да му се не види! — рече някой долу.
Тогава над главите ни прозвуча вик на тревога и когато погледнах, видях едно лице, наполовина осветено от фенера. Имаше уплашено изражение и ни наблюдаваше как се катерим нагоре така, сякаш не вярваше на случващото се. И навярно умря, без да повярва докрай на очите си, защото капитан Алатристе, който вече достигаше неговата височина, заби камата си до дръжката й в гърлото му и онзи изчезна от погледите ни. Сега вече горе се чуваха повече гласове, както и тропот от притичвания из вътрешността на кораба. Няколко глави се подадоха предпазливо на амбразурите на оръдията и отново се прибраха вътре, като крещяха нещо на фламандски. Ботушите на капитана ме удариха в лицето, когато стигна горе и скочи на палубата. В този момент друга физиономия се показа над планшира малко по-нагоре, над абордажната кула. Видяхме запален фитил, изстрел на аркебуз отекна с гърмеж и нещо мълниеносно и силно изсвистя сред нас, чу се удар в месо и трошене на кости. Някой, който се качваше от лодката, близо до мен, падна по гръб в морето с плясък и без да гъкне.
— Нагоре!… Нагоре! — припираха мъжете зад мен, като се бутаха един друг, за да се качват.
Със стиснати зъби, със свита глава, сякаш можех да я скрия между раменете, изкатерих това, което ми оставаше, с възможно най-голяма бързина, стъпих на палубата и веднага щом го сторих, се подхлъзнах в голяма локва кръв. Надигнах се, целият омазан и смаян, подпирайки се на трупа на заклания моряк, а зад мен на борда се появи брадатото лице на Бартоло Кагафуего. Очите му бяха изхвръкнали от напрежението, а свирепостта на щърбавата му физиономия се подсилваше от огромния нож, който стискаше между зъбите си. Намирахме се точно в подножието на бизанмачтата, до стълбата, отвеждаща към абордажната кула. Сега имаше повече от нашите, изкатерили се до палубата по въжетата за абордажните крикове и беше цяло чудо, че целият галеон не се беше събудил и не се беше стекъл да ни окаже топъл прием, след като вече се беше разнесъл онзи аркебузен изстрел и се беше вдигнал целият онзи шум от удари, стъпки, падане и свистене на стомана, изтеглена от ножниците.
Извадих шпагата с десницата си, а лявата ми ръка посегна към камата. Огледах се наоколо объркан, в търсене на противник. И тогава видях, че въоръжени мъже излизат тичешком на палубата в безпорядък от вътрешността на кораба; мнозина бяха едри и руси, каквито ги знаехме от Фландрия, и че се появяват и други, на горната палуба, между гротмачтата и абордажната кула, че всъщност бяха твърде много и че капитан Алатристе вече раздаваше удари като истински дявол, за да си проправи път към стълбата за кулата. Притекох се на помощ на господаря си, без да проверя дали Кагафуего и останалите тръгват след мен, или не. Сторих го, мълвейки името на Анхелика като предсмъртна молитва. И с последен проблясък на разум, докато се хвърлях в атака, виейки като побъркан, разбрах, че ако Себастиан Копонс не дойдеше навреме, абордажът на „Никлаасберген“ щеше да е нашето последно приключение.
IX. Стари приятели и стари неприятели
Понякога и китката, и цялата ръка се уморяват да убиват. Диего Алатристе би дал остатъка от живота си (който навярно не беше кой знае колко голям), за да може да отпусне оръжията и да полегне за миг. На този етап от развоя на сражението той продължаваше да се бие от фатализъм и от вярност към занаята. И може би безразличието към резултата по парадоксален начин го поддържаше жив сред целия хаос на тази битка. Биеше се, спокоен както обикновено, със сляпо доверие в зоркото си зрение и реакцията на мускулите си. При хора като него и при подобни премеждия да забравиш за въображението и да оставиш тялото на инстинкта беше най-добрият начин да не изпуснеш съдбата от ръцете си.
Той изтръгна шпагата си от човека, когото току-що беше пробол, като го бутна с крак, за да си помогне при освобождаването на острието. Около него се разнасяха само викове, ругатни, стенания и от време на време някой гърмеж на пистолет или аркебузен изстрел откъм фламандците, които осветяваха мрака и позволяваха да се видят за миг групите мъже, връхлитащи едни срещу други на рояци, както и локвите кръв, които клатушкането на палубата отвеждаше към отточните процепи.
Обзет от внезапно прояснение, той спря един саблен удар, изви ловко тяло, отвърна с шпагата в празното пространство и почти не се трогна от факта, че не е улучил целта. Другият се отдръпна и предпочете да се занимае с едного, който му се нахвърляше отзад. Алатристе се възползва от мига, за да си поеме дъх, да подпре гръб на една от преградите и да си почине. Стълбата към абордажната кула се намираше пред него, огряна отгоре от фара и напълно достъпна наглед. Беше се наложило да се пребори с трима мъже, за да стигне дотук, а всъщност никой не беше предвиждал, че ще се натъкнат на толкова неприятели. Кърмовата кула беше добро укрепление, за да могат да удържат положението, докато Копонс дойдеше със своите хора. Но когато Алатристе се огледа, установи, че повечето от предвожданите от него хора се бяха вкопчили в схватка на живот и смърт, и че почти всички се биеха и умираха на това място на палубата, до което бяха успели да се доберат след катеренето.