Златото на краля

Примирен, той забрави за кулата и се върна назад. Озова се срещу една шпага, навярно на същия мъж, който го беше избегнал преди малко. Тъй че капитанът го наръга с камата в кръста, раздвижи китката така, че острието да опише вътре кръг и да нанесе възможно най-голяма щета, и после измъкна камата, докато другият падаше на земята и виеше като осъден на вечни мъки. Един изстрел от упор го заслепи съвсем отблизо. Тъй като знаеше, че никой от неговите хора не носеше пистолет, той зае отбранителна позиция срещу мястото, откъдето дойде блясъкът, и започна да раздава удари слепешката. Натъкна се на някого, оплетоха ръце и после паднаха на окървавената палуба. Капитанът удряше неспирно с глава по лицето на другия, още, и още, докато накрая успя да насочи така камата, че да я вмъкне между двамата. Фламандецът нададе крясък, щом усети, че е ранен, и побягна на четири крака. Алатристе се обърна и нечие тяло се строполи върху него, шепнейки на испански: „Пресвета майко, Исусе, пресвета майко“. Не можа да разбере кой беше, нито имаше време да провери. Освободи се от падналия, изправи се на крака с шпага в една ръка и с кама в лявата, чувствайки, че тъмнината около него се оцветяваше в червено. Мъжете надаваха ужасяващи викове и беше невъзможно да направиш и три стъпки по палубата, без да се подхлъзнеш в кръвта.

Дрън, звън. Всичко сякаш се случваше така бавно, че капитанът се изненада, че между един и друг негов удар срещу него не налитат десет-дванадесет противника. Почувства, че го раняват по лицето, беше много силен удар и устата му се изпълни с познатия метален вкус на кръвта. Вдигна шпагата с предпазната й част до челото си, за да нанесе удар с опакото върху едно лице, което се намираше близо — бледо, размито петно, което впоследствие изчезна с рев. Битката го придвижваше ту в една, ту в друга посока, докато накрая Алатристе отново се озова до стълбата към кърмовата кула, където имаше повече светлина. Тогава установи, че между подмишницата и лакътя на лявата си ръка стискаше шпага, отнета от някого преди много, много време. Остави я да падне, като се обръщаше с насочена кама, защото смяташе, че има врагове зад гърба си. И в този момент, точно когато се канеше да се хвърли в контраатака, разпозна брадатата и ожесточена физиономия на Бартоло Кагафуего, който сечеше на всички страни, без да гледа на кого попада, а от устата му излизаше пяна. Алатристе се завъртя в другата посока в търсене на противници и го стори точно навреме, за да спре удара на една абордажна пика, чието острие търсеше лицето му. Избегна я, спря се, нанесе напречен удар, после заби острието до дъно, върхът на шпагата се запъна с внезапно изпукване, беше срещнал кост. Той дръпна лакът, за да освободи оръжието и отстъпвайки крачка назад, се спъна в навити корабни въжета и се строполи по гръб по стълбите. Храс. Ох. Помисли, че сега вече си е счупил гръбнака. В същия миг някой започна да го налага с приклад на аркебуз и той се сви, за да запази главата си. Натъкна се на друг и поради невъзможността да разбере дали е приятел, или неприятел, се подвоуми, заби веднъж острие, а после спря, за всеки случай. Гърбът го болеше силно. Прииска му се да изстене, за да дойде облекчението (дългото стенание през зъби беше добър начин да излъжеш болката и да ти олекне), но от гърлото му не се откъсна никакъв звук. Главата му кънтеше, продължаваше да усеща кръв в устата си, а пръстите му бяха изтръпнали от стискането на шпагата и камата. За миг го завладя желанието да скочи зад борда. Вече съм прекалено стар, за да понеса всичко това, помисли си той с горчивина.