Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
Чака го смъртна присъда, припомни той мрачно. А Хакета, след като го изгледа втренчено, кимна с глава. След това, придружен от Себастиан Копонс, Алатристе се спусна във вътрешността на кораба. За нищо на света не бих пропуснал това преживяване, тъй че се възползвах от привилегированото си положение и побързах да тръгна след тях, въпреки болката в раната, като се стараех да не правя резки движения, от които кръвта щеше да протече отново.
Копонс носеше фенер и пистолет, които беше взел от палубата, Алатристе държеше гола шпага. Така обиколихме каютите и трюмовете, без да срещнем никого (видяхме маса със сервирана на нея храна в дванадесет чинии, която си стоеше непокътната), и накрая стигнахме до стълба, чийто край се губеше в мрака. В дъното имаше врата, затворена с дебел железен лост и два катинара. Копонс ми подаде фенера и тръгна да търси абордажна секира. След няколко удара вратата бе разбита. Осветих вътрешността.
— Да му се не види — прошепна арагонецът.
Там бяха и златото, и среброто, за които се бяхме били и умирали на палубата. Разпределено като товар за баласт в трюма, съкровището стоеше на купчини в бъчви и сандъци, добре привързани едни за други. Слитъците и парчетата злато блестяха като в невероятен златен сън и застилаха най-долната част на кораба. В далечните мини на Перу и Мексико, без слънчева светлина, под камшика на надзирателите, хиляди индиански роби бяха загубили здравето и живота си, за да може този скъпоценен метал да стигне дотук и да отиде за плащане на дълговете на империята, за войските и войните, които Испания водеше срещу половин Европа, или за да увеличи богатството на банкерите, чиновниците, безскрупулните благородници, а в конкретния случай и кесията на самия крал. Блясъкът на парчетата злато се отразяваше в зениците на капитан Алатристе и в широко отворените очи на Копонс. Аз гледах картината зашеметен.
— Ние сме идиоти, Диего — рече арагонецът.
Такива бяхме, без капка съмнение. Видях, че капитанът с леко кимване се съгласяваше с думите на приятеля си. Идиоти щяхме да бъдем, ако не вдигнехме платна, при положение, че знаехме как да го направим, и не поемехме с курс не към пясъчните плитчини, а към открито море, към води, които мият земи, обитавани от свободни хора, хора без господари, без бог и без крал.
— Света Дево — рече един глас зад нас.
Обърнахме се. Галеона и морякът Суарес бяха на стълбата и гледаха съкровището с разкривени лица. Носеха оръжията си в ръце, а на гърбовете си — чували, в които бяха натъпкали всичко ценно, изпречило се по пътя им.
— Какво правите тук? — попита Алатристе.
Всеки, който го познаваше, би отдал голямо значение на тона на гласа му. Но онези двамата не го познаваха достатъчно.
— Разхождаме се — отвърна Галеона доста безочливо.
Капитанът прекара два пръста по мустаците си. Очите му не трепваха, подобни на стъклени топчета.
— Заповядах никой да не слиза.
— Така е — цъкна с език Галеона. Усмихваше се алчно, със свирепо изражение на обсипаното си с белези и шевове лице. — И сега разбираме защо.
Все така се взираше с наслада, като умопомрачен, в съкровището, което хвърляше отблясъци в трюма. После размени поглед със Суарес, който беше оставил чувала на стъпалата и невярващо се чешеше по главата, слисан от откритото.
— Струва ми се, братко… — рече му Галеона, — че ще се наложи да поговорим за това с останалите… Ще падне хубава веселба, ако…
Думите заседнаха в гърлото му, когато Алатристе без помайване прониза гърдите му с шпагата. Направи го с такава бързина, че когато храбрецът насочи погледа си изумено по посока на удара, стоманата вече беше извън раната. Със зяпнала уста и с въздишка на отчаяние той политна първо върху капитана, който се отмести, а сетне се претърколи по стълбите надолу и спря до дъното на една бъчва, пълна със сребро. Виждайки това, Суарес ужасен изпусна една ругатня и вдигна кривата сабя, която държеше в ръка. Ала, изглежда, размисли, защото в същия миг се врътна на пети и хукна да се катери по стълбата, давейки се в отчаян вой. Продължи да вие така, докато Себастиан Копонс, който беше изтеглил камата, не го настигна тичешком, хвана го до стъпалото и след като го събори, се хвърли отгоре му, сграбчи го за косата, отметна яростно главата му назад и мълниеносно преряза гърлото му.