Златото на краля

— Пазете тишина и бъдете много внимателни — каза Алатристе.

Намирахме се много близо до галеона. Можех по-обстойно да разгледам тъмния му масивен силует с мачтите, открояващи се на фона на нощното небе. Фенерът, запален на абордажната кула, ни показваше ясно кърмата. Имаше друг фенер на палубата, който осветяваше ванти, въжета и основата на гротмачтата. Тънка ивица светлина се прокрадваше през две от амбразурите за оръдията, отворени на двата борда. Не се виждаше жива душа.

— Оставете веслата! — прошепна Алатристе.

Мъжете спряха да гребат и вълнението подхвана лодката. Намирахме се на по-малко от двадесет вари56 от огромната кърма. Светлината на фенера се отразяваше във водата, досами носовете ни. Отстрани на галеона, към портиците, имаше завързана голяма лодка, над която висеше въжена стълба.

— Пригответе абордажните куки.

Мъжете измъкнаха изпод пейките четири абордажни куки, към които бяха завързани въжета с възли по тях.

— Отново по веслата… Тихо и много бавно.

Пак започнахме да напредваме, докато морякът ни насочваше към лодката и стълбата. Така преминахме под извънмерно високата и черна кърма, като търсехме място, което светлината на фенера да остава неосветено. Всички сдържахме запъхтяното си дишане и гледахме нагоре със затаен страх, опасявайки се, че всеки миг може да се появи някое лице, последвано от вик за тревога, както и от градушка от куршуми или оръдейни изстрели. Накрая греблата паднаха на дъното на лодката и тя се плъзна, докато срещна дъските на борда, до голямата лодка и точно под стълбата. Шумът от удара, помислих си аз, навярно е разбудил целия залив. Но истината е, че никой не се провикна отвътре, нито пък се случи нещо обезпокоително. През цялата лодка премина тръпка на напрежение, докато мъжете освобождаваха оръжията от парцалите и се готвеха да се покатерят. Затегнах добре кукичките на елека си. За секунда лицето на капитан Алатристе се озова много близо до моето. Не можех да видя очите му, но знаех, че ме гледа настойчиво.

— Всеки за себе си, хлапе — каза ми той с много тих глас.

Кимнах с пълното съзнание, че той не може да види жеста ми. После усетих ръката му да ляга на рамото ми, много твърда и съвсем за кратко. Вдигнах очи нагоре и преглътнах на сухо. Палубата беше на пет-шест лакътя над главите ни.

— Нагоре! — прошепна капитанът.

Най-сетне можах да видя лицето му на далечната светлина на фенера и соколовия му профил над мустаците, когато подхвана да се катери по стълбата, докато гледаше нагоре, а шпагата и камата потракваха на кръста му. Без да мисля, тръгнах след него. Междувременно чувах мъжете, вече без да се прикриват, да мятат абордажните куки, които отекваха върху дъските на палубата и при закачането си на фалшборда. Сега всички отдадохме силите си в катеренето, с трескава бързина и с почти болезнено напрежение, което раздираше мускулите и стомаха ми, докато се захващах за въжетата на стълбата и се качвах на тласъци, стъпало по стъпало, хлъзгайки се по влажната дървения на страничния борд на кораба.