Смърт заради смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #5
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-924-X
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смърт заради смъртта». Краткое содержание книги:
След като си поговори по телефона с Ина Литвинова, Игор Супрун замислено се облегна във фотьойла. На Литвинова спешно й трябват пари — това е неин проблем. Но на тях им трябва приборът. Също спешно. И на всяка цена — без да се вдига шум. Войниците не искат да се бият, патриотичното чувство отдавна е смачкано и изхвърлено като ненужна хартийка. Те не разбират за какво трябва да проливат кръвта си. И държавата няма пари, за да плаща на младите хора за участието им в бойни действия. Да им плаща толкова, колкото трябва, за да се пробуди у тях интерес към войната. Няма интерес. Няма патриотизъм. Нищо няма.
Ето затова им трябва приборът.
А някакви си досадни ченгета пречат.
Супрун вдигна слушалката на вътрешния телефон.
— Да дойде Бойцов.
В очакване на извикания подчинен Супрун по навик се загледа в картината. Екзотичните цветя с дълги стебла във високата стъклена ваза. Какво се крие в тази простичка картина? Защо тя толкова го успокоява?
Вадим Бойцов влезе почти безшумно. Беше среден на ръст строен мъж на трийсетина години, с умно, интелигентно лице и студени сиви очи. Изпълнителен и жесток. Образован и хладнокръвен. Супрун разчиташе на него повече, отколкото на всички останали.
— Интересуват ме двама души. Работят в криминалната милиция, на „Петровка“. Коротков и Каменская. Искам да знам всичко за тях. И колкото може по-бързо.
В стола на Института беше горещо и шумно, специалният малък салон за ръководството беше временно затворен за ремонт и директорът беше принуден да обядва в общия салон. От застоялата столска миризма му се гадеше и той едва сдържаше раздразнението си, докато безуспешно се мъчеше да разреже жилавото месо с тъпия нож.
До него на масата седеше Вячеслав Егорович Гусев, научният секретар на Института. По принцип той никога не се хранеше в службата, но напоследък слизането до стола се превърна в една от малкото възможности да си поговори с директора насаме. Алхименко имаше странния навик да не държи хората в приемната, ето защо секретарката безропотно пускаше всички, които отиваха при него, освен, разбира се, външните посетители, тъй че опашката се струпваше в самия кабинет и при всеки разговор неизменно присъстваха двама-трима души.
— Николай Николаевич — подзе Гусев, — още не сме утвърдили плана за научноизследователската работа за текущата година.
— Откъде идва това забавяне? — вдигна глава Алхименко.
— При нас постъпиха няколко официални молби в плана да се включат конкретни разработки. Разпратил съм копия до всички лаборатории с указание да представят предложенията си до 1 февруари. До днес не съм получил нито един отговор. Лабораториите не искат да поемат допълнително натоварване, и без това за тази година са планирали много неща. И честно казано, разбирам ги. Ако зависеше от мен, нямаше да удовлетворявам тези молби. Ние година след година се наемаме да включваме в плана на НИР поръчани теми, а в крайна сметка собствените ни фундаментални разработки умират неродени. Исках да обсъдим това с вас. Като научен секретар аз се безпокоя, че Институтът губи научния си облик. Погледнете какво става! Лисаков още не може да завърши докторската си дисертация, прехвърляме я от година в година, а той просто няма време да поседи и да помисли. На два пъти ни е молил да му дадем отпуск, за да завърши работата си по дисертацията, и ние на два пъти сме му отказвали, защото беше плътно зает с поръчаната тематика, срещу която Институтът получава много пари. Аз разбирам, Николай Николаевич, бедни сме и тези пари много ни облекчават, с тях купуваме оборудване и изплащаме премиални, но накрая ще се сепнем, че сме останали без нито един доктор на науките. Миналата година се пенсионираха четирима доктори, тази година се канят да ни напуснат още трима, а младите учени не могат да защитят дисертации, защото фактически мъкнат на гърба си целия бюджет на Института. Както е тръгнало, скоро ще останем и без кандидати на науките. Всички се бъхтят като волове, за дисертации дори не мечтаят.