![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Ета остана на мястото си, извън кръга светлина от фенера над масата, и наблюдаваше двамата мъже. Редица емоции преминаха през лицето на Уинтроу. Удиви я колко лесно можеше да ги разчете. Кога бе свалила гарда си дотолкова, че да опознае някого толкова добре? И по-лошото — изведнъж я заболя за него. И той като нея беше приклещен между любовта към мъжа, когото бяха следвали толкова дълго, и страха от могъщото същество, в което се превръщаше. Задържа дъха си, надявайки се, че Уинтроу ще намери правилните думи. Не го разгневявай, безмълвно се помоли тя. Разгневиш ли го, няма да те чуе.
Уинтроу пое дълбоко дъх. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Истината е, че ти се отнасяше с мен по-добре, отколкото собственият ми баща. Когато стъпи на борда на Вивачия, очаквах да срещна смъртта си от твоите ръце. Вместо това ти всеки ден ме предизвикваше да открия как бих искал да живея живота си и да го направя. Кенит, ти си повече от капитан за мен. Наистина вярвам, без съмнение, че ти си средство на Са, предназначено за изпълнението на волята му. Както сме и всички ние, разбира се, но мисля, че за теб е заделил съдба, по-значима от тази на повечето. Въпреки това, когато говориш за връщането на Вивачия към живот… не се съмнявам в теб, капитане мой. По-скоро се съмнявам, че тя въобще някога е била жива, поне не в смисъла, в който сме аз и ти. Вивачия беше фабрикация, създание, съставено от спомените на моите предци. Драцената някога е била истинска. Но ако Вивачия не е била истинска, а драцената е умряла при нейното сътворяване, кой е останал, та да го призовеш обратно към живот?
По лицето на Кенит, по-бързо от стрелването на змийски език, премина несигурност. Дали Уинтроу беше видял?
Младият мъж остана неподвижен. Въпросът му все още висеше във въздуха между тях. Ета с неверие наблюдаваше как ръката му се повдигна леко от масата. Много бавно, той започна да се протяга през масата като че щеше да докосне ръката на Кенит в проява на… какво? Съчувствие? О, Уинтроу, недей да правиш тази грешка!
Кенит не даде никакъв признак, че е забелязал реещата се ръка. Думите на Уинтроу, изглежда, изобщо не го бяха впечатлили. Той се взираше в момчето и Ета можа ясно да види как достигна до някакво решение. Бавно повдигна бутилката с бренди и наля в чашата си още една глътка. После се пресегна и взе празната чаша на Уинтроу. Изля щедро количество бренди в нея и я постави обратно пред него.
— Изпий това — безцеремонно нареди той. — Може би ще разпали поне малко кръвта ти. После ми говори, че не мога да го направя. Ти по-скоро ми кажи как ще ми помогнеш. — Повдигна собствената си чаша и я свали обратно. — Защото тя беше жива, Уинтроу. Всички знаем това. Така че, каквото и да беше онова, което я оживяваше, именно него ще призовем обратно.
Ръката на Уинтроу бавно се приближи до чашата. Повдигна я, после отново я постави на масата.
— А ако този живот вече не съществува, за да бъде призован обратно, сър? Ако нея просто я няма?
Кенит се засмя и Ета я побиха тръпки. Така се смееше мъж, подложен на изтезание, защото виковете вече не бяха достатъчни да изразят болката му.
— Ти се съмняваш в мен, Уинтроу. Така е, защото не знаеш каквото знам аз. Това не е първият жив кораб, който някога съм познавал. Те не умират толкова лесно. Обещавам ти. Сега изпий това бренди… да, добро момче. Ета! Къде си? От какво се безпокоиш, че си поставила почти празна бутилка на масата? Донеси друга, и по-бързо.
Момчето не можеше да пие. Кенит лесно го бе вкарал под масата, а грижите за него щяха да занимават курвата.
— Заведи го в стаята му — каза на Ета и търпеливо наблюдаваше как го вдига на крака. Той се запрепъва сляпо до нея, като опипваше пътя пред себе си надолу по коридора. Кенит гледаше как си отиват. Убеден, че сега разполагаше с малко време за себе си, решително постави патерицата под мишница и се изправи. С тромави, предпазливи стъпки извървя пътя до палубата. Може би и самият той бе леко пиян.
Нощта все още беше приятна. Звездите бяха далечни, омара от облаци забулваше блясъка им. Морето се бе надигнало леко, носещо се срещу тях, но здравият корпус на Вивачия прорязваше всяка вълна с ритмична грация. Вятърът бе постоянен и по-силен от преди. Докато минаваше покрай платната, в него дори се долавяше слабо виене. Кенит смръщено нададе ухо, но докато стоеше така заслушан, звукът отшумя.