Не се сбогувам [bg]

Жалко, разбира се, че през дългия си живот не бе имала много любовни приключения, но хайде сега, нямаше кого да вини за тази работа. Прекалено много претенции имаше. Защото претенденти имаше, щеше да е грях да тръгне да се оплаква.

Поради недостижимостта на абсолютния идеал Мона се влюбваше в мъже от един тип: еротични (тоест високи, стройни, хубави и най-вече умеещи да създават усещане за празник и не особено умни).

Глупаците, разбира се, се изключваха, те изобщо не са нужни никому, но пък и някакви такива като Лобачевски също не й бяха по вкуса.

През четиринадесета година обаче всички хубави и весели отидоха на фронта, а след седемнадесета изобщо изчезнаха - във всеки случай в Совдепия. Това също бе една от причините, макар и не основната, поради която Мона Турусова бе решила да предприеме акция „Изход". Първостепенната бе, че нейния създаден с обич свят го изплюскаха плъховете.

- Ама то и те всички като са тръгнали за нейде – въздъхна коларят, Ероша му беше името. - Като че цяла Русия са я мацнали с терпентин под опашката, та затуй и е хукнала. Ето ти, лелче, не си от нашия край, по говора се чува. Къде си се помъкнала? Защо не си седиш вкъщи? Да не би болежката да си лекуваш?

- Умен си, Ероша, веднага позна. Вкъщи за моята болежка лек няма - похвали го Мона.

- Умен съм - съгласи се младежът. - Мама все ми казва: „Ти, вика, Ероша, имаш глава на раменете".

А майката на Мона й казваше: „Не се води по това, което е в главата ти. Не повтаряй грешките ми. Живей с това, което е най-важно за теб. За мен, например, най-важно е сърцето, а се стараех да се водя по разума. Затова първо изпуснах любовта. Затова се омъжих, защото ми се струваше по-разумно. След това се разведох, защото само с акъла далеч не можеш да стигнеш. И едва от третия опит горе-долу се уредих. Баща ти е чудесен съпруг, нашето семейство е много здраво". Подобни откровения винаги завършваха с въздишка.

Бащата на Мона наистина бе чудесен. Ето кой имаше акъл в излишък. Доктор Турусов, този професионален изследовател на човешката психика, обясняваше семейния живот по следния начин: „Най-здрави са съюзите, в които единият партньор е цветето, а другият - саксията. Докато почвата в саксията е хранителна и достатъчно влажна, цветето ще прави онова, което му е предписано - ще цъфти, а саксията ще му се любува. Има полза и за двамата".

Най-важното и добро нещо у Мона се оказаха пръстите. Бяха направо вълшебници - можеха да усещат изпъкналостите и вдлъбнатините на битието, а след това да ги възпроизвеждат във вид на съвършени копия.

Като млада Мона поживя в Париж, учи ваятелство при великата луда Камий Клодел. Тя също обичаше да разсъждава за най-важното. От нейна гледна точка, най-важното в живота бе правилният избор на материала.

Мона изпробва най-различни материали: гипс, камък, метали, но всички лъхаха на умряло, а тя искаше да улови и да задържи живота. От разочарование дори се захвана с фотография, но тя пък я дразнеше със своята двуизмерност и не даваше нищо на пръстите.