Не се сбогувам [bg]

Като я погледнеше човек отстрани - ужасна дрипла. Безформено наметало, цялото на криви кръпки (обшит със зебло и обърнат наопаки алпийски плащ), на краката съвсем опърпани обувки (швейцарски, след съответната обработка), на гърба -съдрана мешка. Хрумне ли му на някой да бръкне в нея, веднага ще се откаже.

Първият изпит се случи още на излизане от града. Дежурният заподозря, че Мона е спекулантка и все пак тръгна да бърка в мешката. Изпсува, дръпна ръка - пръстите му бяха омазани с нещо кафяво и лепкаво.

- Кво е тва там, бе?!

- Парцалче, да си обирам гнойта - жално изгъгна Мона и отново показа забележителния си нос.

Всъщност онова, което цапаше, бе течен кармин, незасъхващ грунд - напълно незаменимо нещо за работата, придава на восъка жив блясък, като на истинска кожа.

Часовоят повече не понечи да бърка вътре, където на дъното бе скрит „булдогът", но не я и остави. Опипа Мона отстрани, напипа торбичката с металните дрънкулки във вътрешния джоб на плаща, зарадва се.

- Аха! Вади, показвай какво е това!

След това разочаровано побутна с пръст дребните макарички и винтчета.

- Тва кво е?

- Ами аз съм шивачка, добри човече. Добих резервни части в града, та да си поправя машината. Счупи се, горката.

Но червеноармеецът пак не я остави.

- А документ имаш ли? Може пък да си кадетска шпионка?

Документ - много моля. Бланката струваше на Мона два едри чироза, печата си го нарисува сама - дребна работа за една художничка.

- Айде, чупката - каза постовият и Мона се чупи. Премина отвъд бариерата, далеч от Совдепия[67] .

Има още един повод за празнуване - отлично взетия изпит.

Гледайки вълнистата равнина, набраздена от дерета и хълмчета, тя си спомни назубрения някога в гимназията цитат от „Песен за похода на Игор": „Да възседнем, братя, буйни коне, да погледнем синия Дон![68]"

Ами, добре, да възседнем, да видим.

Животът щедро одарява човек, който е настроен да очаква само добро. Мона не бе изминала и две версти с чудните си обувки, когато я настигна празна талига и младото селско момче й подвикна: „Качвай се, женице, да те возя. Не обичам сам,скучно е". Мона прие това за весел каламбур на съдбата, разбира се, защото фамилията й беше Турусова[69] .

На колела, върху мекото сено, пътешествието беше по-бързо и комфортно, а щом огледа коларя, Мона установи: хубав е. Весел, захапал маргаритка между белите си зъби, с дълги златисти мигли, небръснатите му страни също бяха златни на цвят. Направо фавн, само че без свирка. И се засрами: уф, Турусова, а уж си интелигентна жена.